Някой му крещеше. Чудесно, значи можеше да чува. Той се обърна.
Не позна войника, застанал пред него.
— В строя, войнико! — извика онзи. — Бегом!
Мислеха го за войник, защото имаше мускет. Нищо чудно, като се има предвид колко почернели бяха дрехите му от барута.
— Хайде, войнико, имаме град за превземане!
С него имаше поне още двайсет мъже, но само офицерът бе в истинска униформа. Кип хвърли поглед към Карис. Тя се клатушкаше, притиснала ръце към очите си, сякаш е ослепяла, просто още един ранен човек. Кип осъзна, че ако войниците видят виолетовите ѝ наочници, моментално ще я заловят. Или направо ще я убият. С тази рокля бе по-добре да не задържа вниманието им върху нея по-дълго от необходимото.
Ако Кип откажеше, мъжът би могъл да го екзекутира най-безцеремонно. А изглеждаше готов да го стори.
— Слушам, сър! — отвърна Кип. Влезе в строя, хвърли бърз поглед към Карис, огледа се още веднъж за Лив, но не я видя, а после се затича заедно с войниците към града, изстрелите и проблясъците на магия.
81.
Гавин изправи рамене и се обърна към обвинителите си. Коридор в Травертиновия дворец. Не беше точно мястото, което би избрал, за да умре, но предполагаше, че е по-добро от някоя тъмница. „По-добро от онова, което дадох на теб, Гавин.“ Поне можеше да го посрещне с достойнство.
— Какво искате? — попита той.
— Знаем какво правите — каза Юсеф Теп. — Господине. — „Господине“ дойде със закъснение. При Пурпурния мечок винаги беше така.
Самила Сайех излезе напред и докосна месестата ръка на Юсеф.
— Дойдохме заедно, за да те спрем, Гавин Гайл.
— И как смятате да го направите? — попита Гавин.
— Като се предложим за доброволци.
А? Гавин се спря тъкмо преди да притегли всичко, което може. Опита се да не позволи на идиотското объркване да проличи на лицето му.
— Това е благородно, лорд Призма, но не е мъдро.
Какво? Е, понякога, като не знаеш за какво, по дяволите, говори някой, най-доброто, което можеш да направиш, е да се преструваш.
— Не знам за какво говориш, по дяволите — каза Гавин. Опа!
— Освобождението е най-святият момент в живота на един притеглящ — отвърна Самила. — Ти се опитваш да ни го запазиш. И сме ти благодарни за това. Но ние сме воини. Всички сме се били във войната. Готови сме пак да се бием.
— Аз ще умра днес — каза Юсеф. — Мой дълг е да сложа край на живота си и го приемам. Но не мога да изтърпя всички тия приказки за Оролам това, Оролам онова. Предпочитам да си отида в битка.
— Лорд Призма — рече Самила Сайех, — трябва да удържим града достатъчно дълго, за да могат всички да го напуснат. Защитата на стените е смъртна присъда. Защо не я възложиш на нас? Ние така или иначе сме мъртви.
Докато говореха, Гавин имаше няколко секунди да помисли, да възстанови равновесието си.
— Ако ви пратя там, всички ще разкъсате халото си. Затова сте тук. Следващата година ще се наложи да ви срещна, докато се биете за него. Те не усмъртяват цветните бесове. В случая не говорим само за душите ви. А за разума ви. Вие сте прави, че сте воини. Това ви прави десетократно по-опасни, щом разкъсате халото.
— Ще се бием на групи. Всеки ще има пистолет и нож. Когато разкъсаме халото, ще направим като черногвардейците.
Когато някой от другарите им разкъсаше халото на бойното поле, черногвардейците го считаха за мъртъв — и наистина, това обикновено пращаше човек в безсъзнание за кратко. Те проверяваха очите на падналия и ако халото е разкъсано, му прерязваха гърлото.
— Само че когато от групата остане само един, той ще сложи край и на собствения си живот — каза Самила. За някои това представляваше трънлив теологически проблем, макар и не без прецеденти. Дали самоубийството бе грях, когато знаеш, че ще полудееш и вероятно ще нараниш и убиеш невинни? — Вие сте Призмата и можете да го разрешите, да направите специално изключение.
— Идните поколения ще започнат да вярват, че такова специално изключение е необходимо — рече намръщено Талон Гим. Той винаги бе имал твърдо определени теологически възгледи.
Марос Орлос пристъпи напред.
— Лорд Призма, ние вече пратихме да бъдат Освободени всички притеглящи, които са стигнали прекалено далеч, за да са ни от полза на бойното поле. Кое е по-важното тук? Да правим нещата както са се правили винаги или да спасим цял един град?
По това, разбира се, не можеше да има спор. Гавин трепереше.
— Мисля, че такава саможертва ще е почит към Оролам. Давам на всеки от вас… специална благословия, задето поемате това бреме. Аз съм… дълбоко трогнат от тази проява на всеотдайност. Дълбоко съм ви благодарен.