— Е, поне времето е хубаво.
И си тръгна.
Понякога сарказмът на този човек изглеждаше съвсем сериозен.
Гавин крачеше по палубата, тупаше хората по раменете, проверяваше състоянието на ранените, питаше за провизиите и разпределението им, но най-важното бе да го виждат и да усещат, че го е грижа за тях и държи нещата в ръце. Карис го наблюдаваше през цялото време, но не обели и дума. Ето още един проблем, за който трябваше да се погрижи.
Отби се да види и Кип. Момчето се бе свило на кълбо и спеше. Толкова по-добре. Гавин още се опитваше да подреди в ума си чутото. Според хорските приказки Кип бе притеглил зелено, синьо, червено, а може би и жълто. На петнайсет години. Гавин се беше надявал да спечели време и на двамата, като фалшифицира пробния камък; пътят на Кип щеше да е достатъчно труден и без това. Но вече бе прекалено късно. Умен, смел, а сега и полихром — момчето бе доказало извън всякакво съмнение, че е Гайл. На Гавин щеше да му се наложи да се труди дваж по-усърдно, за да скрие истината от него.
Предстоеше му много работа.
Която включваше, не на последно място, да се изправи срещу баща си и да му каже, че съпругата му е мъртва, че незаконороденият му внук е убил един сатрап, и при това да се опита да отклони темата за женитба с дъщерята на някой от другите сатрапи с цел да закърпи нещата — дискусия, която Гавин щеше да загуби.
Отиде до борда на баржата да притегли скул, с който да отиде до другата баржа. Огледа се за нещо синьо, от което да притегли. Нямаше нищо. Вдигна очи. Нямаше облаци. Намираше се на баржа в морето, под яркото небе. Но нещо не беше наред.
Опита се да притегли синьо. Той беше Призмата — можеше да разложи бялата светлина на всичко.
Но нищо не се случи.
Прониза го паника. Гавин преброи цветовете на пръсти, от показалеца до кутрето и после обратно. Подчервено, червено, оранжево, жълто, зелено, си… Нищо. Взря се в щръкналия си среден пръст, сякаш той бе виновен. Нямаше синьо. Не можеше да го притегли. Не можеше дори да го види! Започваше се. Не на седмата година. Сега. Никога не бе успял да разбере по какво Призмата познава, че краят му иде. Сега вече знаеше. Губеше цветовете си. Не му оставаха пет години — беше започнало.
Гавин умираше.
Благодарности
Преди три години пратих своята трилогия „Нощният ангел“ по белия свят с ликуване и ужас. Изгарям от желание да съм писател, откакто бях на тринайсет. Това беше моят опит, моят шанс да мина през изпитанието на читателите. Стотици неща могат да загробят един дебют и просто за да се отърва от необходимостта да си намеря истинска работа, моят дебют трябваше да е по-добър от повечето. Но човешките мечти биват изпепелявани всеки ден. На този свят стават трагедии.
Но също и чудеса.
Затова първата ми благодарност е към вас, читателите, които дадохте шанс на един непознат с някакъв нинджа-роман. И особено към онези от вас, които връчиха моята книга на приятел и казаха: „Пробвай това. Не, наистина, пробвай го.“ И специална двойна благодарност три в едно за онези, които работят в книжарници и правеха това от Албъкърки до Пърт. Всички вие променихте живота ми. Да си изкарваш хляба с писане е голяма привилегия, затова: благодаря ви.
Кристи, ти си самата благост и издръжливост. Нямаше да изживявам тази мечта без теб, а и не бих искал. Благодаря ти, че притежаваш тази налудничава непрактичност по отношение на мен, малка наглед, но неописуемо дълбока.
Дон, благодаря ти не само че се пребори за сделките, но и че знаеше кога да ги откажеш. Благодаря ти, че ме накара да работя с хора, които се отнасят със страст към книгите ми. Камерън, благодаря ти, че пробута моите книги на непредпазливите по целия свят.
Деви, благодаря ти, че използва свирепото Око на Саурон — не, не върху мен! — а тайно в моя полза. И на вас, Тим, Алекс, Джак и Дженифър: бях ви обещал, че тази книга ще ми е най-кратката, а се оказа най-дългата и причини главоболия на всички. Вместо да ме тормозите, за да пуснете следващия продукт по веригата, вие ми дадохте голяма свобода. Оценявам вярата ви в мен и всичко, което правите за моя успех. Вие сте безстрашни и гениални и е страхотно да работя с вас.
Благодаря на всички други в „Хачет“, от безименните неплатени стажанти (задръжте се там!) през човека, който поддържа компютрите, и Джина (наистина ти дължа няколко хубави вечери, нали?) до търпеливите работници в производството, които имат основателна причина да ме мразят. Но аз пренасочвам цялата омраза към своя редактор, Деви. (Освен това тя обича непоискани ръкописи! Ето домашния ѝ телефон: XXXXXXXXXX и личния ѝ имейл: XXXXXX@XXXXXXXXXX.)