През следващите няколко дни бесът щеше да се опита да се отдалечи максимално от пастирите.
И така, Гавин гадаеше, като притегляше синьо, за да си помогне да мисли като един от тях. Ако синият бяс не разполагаше с кон — момчето не бе видяло кон, а и конете обикновено мразеха цветните бесове, — един човек, вървящ през пустинята, не можеше да развие кой знае каква скорост. Гавин бе минавал оттук и преди и макар да не познаваше района като петте си пръста, имаше няколко точки, където човек трябваше да избере дали да следва крайбрежния път, или да хване някой търговски маршрут през Напуканите земи. А Напуканите земи на места бяха толкова пресечени и коварни, че не можеше да се различи никакъв път. Гавин не смяташе да избира нито едното, нито другото. Чакаше на едно от местата, където пътищата се срещаха и разклоняваха.
Чакаше търпеливо. Разпаса си ризата, разкопча я и я закопча накриво, през едно копче, след което я затъкна обратно в панталоните. И продължи да чака. Притегли подчервено в огнени кристали, за да изсмуче топлината от тялото си, и гледаше как кристалчетата се оформят, натрошават и изгарят. На всеки десет минути се качваше до върха на дюната, за да подаде глава над билото и да огледа пустинята.
Най-сетне, когато слънцето се спускаше, зърна издайническия проблясък. Моментално забрави за болежките си — отново бе кръжащият ястреб, който дебне лалугера да се отдалечи поне мъничко от дупката си. Почувства същия прилив на черна ярост, както всеки път. Трябваше да го убие, да го убие на мига, да не слуша лъжите му, оправданията му, високомерната му лудост.
Не, този път трябваше да го изслуша. Преди да го убие.
Кожата на този гийст бе покрита със слой син луксин. Не беше просто броня, а черупка. Хроматургията променяше всички, но сините бесове се съблазняваха от съвършенствата на магията. Опитваха се да подменят плътта си с луксин. Този бе стигнал по-далеч от повечето. Значи бе талантлив, да не говорим за педантичен и вероятно гениален. Все още носеше сини панталони и риза, макар да бяха мръсни и — нетипично за характера на сините — прокъсани. Значи смяташе, че вече почти няма нужда от дрехи, но или опасността от излагане на слънце в пустинята, или възможността да се нуждае от още малко синьо, от което да притегля, го бяха убедили да ги запази още известно време. Истинското чудо обаче бе лицето му — или истинският ужас, в зависимост от гледната точка.
Съществото бе вложило син луксин под самата си кожа. Гавин вече бе виждал подобно нещо. Това трябваше да се прави бавно и внимателно, за да не причини инфекции или отхвърляне, но щом се започнеше, трябваше да се свърши бързо. Кожата губеше чувствителността си и започваше да умира веднага щом бъде отделена от тялото, така че започваше да капе гниеща. Челото на този бяс се бе разцепило и под лющещата се мъртва кожа се виждаше нежна синева. Бе притеглил сини наочници, които се издуваха от челото до скулите, така че на практика винаги да носи сини очила, но в резултат приличаше на насекомо с изпъкнали сини очища. Гавин винаги бе смятал, че една от най-лошите черти на гийстовете е, че се опитват да се пресътворят. Ако цялата ти кожа загине, клепачите ти също загиват, нали така? Дори да можеш да притегляш тънка синя мембрана всеки път, когато се наложи да си почистиш очите — а тя трябваше да е от суров син луксин, защото да търкаш очите си със синьо стъкло не бе добра идея, — дори и да се справиш с това, никога не би могъл да затвориш очи, за да спиш. А даже бесовете имаха нужда от сън.
Час по-късно, когато слънцето почти докосваше хоризонта, обагряйки пустинята в огнени краски, Гавин си сложи взетите назаем червени очила, загърна се в червения си плащ, счупи един бял магьоснически факел и излезе пред гийста.
Цветният бяс се загърчи. Сините мразеха изненадите, мразеха да не са предвидили нещо, мразеха да разстройват плановете им. Но освен това бяха трудни за разгадаване, тъй като върху синьото съвършенство на луксиновото им лице не се отразяваха никакви емоции, а магията във вените им бавно заличаваше способността им да ги изпитват.