— Не — каза Кип, взирайки се в стотиците хора по улиците, три– и четириетажните сгради навсякъде, калдъръмените улици с протрити в тях коловози, дълбоки цяла педя. — Просто е толкова… много. — И така си беше. Носеха се миризми на печено свинско и подправки, които Кип не познаваше, на прясна риба, на развалена риба, лекият дъх на човешки изпражнения и по-силният на конски и говежди изпражнения, а над всичко останало — вонята на немити мъже и жени.
Хората се разделяха инстинктивно пред Железни и Кип го следваше по петите, като се опитваше да не се блъсне в никого, докато хвърля погледи към всички. Имаше мъже с готри като Железни, само че облечени в карирани роби в ярки цветове. Имаше аташийци с впечатляващи бради: с мъниста, плитки, малко нормална брада, а после пак мъниста и плитки. Имаше илитийки с дрехи от няколко слоя и обувки почти като кокили, които ги правеха цяла педя по-високи. И навсякъде цареше феерия от цветове. Всеки цвят на дъгата, комбиниран по всевъзможни начини. Железни погледна развеселено Кип.
— Онези войници на портата — каза Кип, за да отвлече вниманието на Железни от селяндурското си поведение. — Те не бяха от твоите.
— Да — каза Железни. — Не бяха.
— Но те познаха, а ти не ги позна, и бяха наистина развълнувани, че са те видели.
Железни го изгледа пак, този път намръщено.
— Я повтори, на колко си години?
— На петнай…
— Ясно — каза Железни, като че ли това обясняваше всичко. Подсмихна се, докато Кип избърза да закрачи редом с него. — Е, ти си геният. Кажи да те чуем.
„Гений ли? Никога не съм се мислил за гений.“ Но това беше за отвличане на вниманието. Железни го изпитваше. Всъщност, осъзна Кип, беше го изпитвал през цялото време. Това, че го бе сложил на руля, беше проверка, за да го види какво ще направи, колко бързо ще схване как действа и дали няма да се вцепени от страх. Кип дори не бе сигурен колко добре се е справил.
Железни беше капитан. Командир. Командирът. Командирът! Олеле!
— В Черната гвардия има само една рота, нали? — попита Кип.
Подобно на всички изражения на Железни, това също се мярна набързо и изчезна: бялото на очите му около тъмните ириси за миг се видя цялото, а после той го прикри с тънка насмешка.
— Не е толкова зле, предвид очевидния намек.
— Значи ти си единственият командир на най-елитното подразделение в Хромария. Това сигурно те прави нещо като генерал?
— Нещо подобно.
— Аха — рече Кип. — Значи вероятно би трябвало да съм още по-уплашен от теб, отколкото съм, а?
Железни се засмя.
— Не, мисля, че това го докарваш идеално. — И се ухили.
— Защо даваше наряд на онази скала?
— Тя е нещо повече от скала.
Казано по този начин, звучеше смислено. Черната гвардия трябваше да охранява най-важните хора в Хромария, а един таен тунел за бягство беше от нещата, които трябва да проверяваш лично.
— И все пак — каза Кип.
Стигнаха до значително по-широк път и Железни — командир Железни — сви по него на запад, срещу почти цялото движение. Въздъхна.
— Това не е задължение, което някой иска, затова понякога го използват като наказание. Да речем просто, че наскоро съм дал на Бялата причина за недоволство.
— Или пък — каза тихичко Кип — това е прикритие, за да можеш да идеш да провериш поддръжката на тунела.
— Само дето тунелът си е тунел. Не прави нещата по-сложни, отколкото са, малки Гайл.
„Какво?“
— Ах, да бе. — Железни би могъл да дойде по тунела от Хромария и да се увери, че е в изправност. Не беше нужно да плава до острова заради това. „Ама и аз съм един гений.“ Смутен, Кип побърза да зададе нов въпрос и зададе този, който знаеше, че не бива. — И какво направи, за да я ядосаш? Бялата де.
Железни не отговори, а сви към малка къщурка с окислен меден купол. Отключи вратата и даде знак на Кип да влезе.
— В кухнята има хляб, сирене и маслини. Тоалетната е вляво. Леглото е направо по коридора. Няма да излизаш, докато не дойда да те взема утре сутринта.
— Но ние се борихме с онези огромни вълни, вместо да изчакаме, и… и мислех, че ще отидем право в Хромария.
— Аз ще отида право в Хромария.
— А аз да седя тук цял ден?
— Като видиш какво трябва да правиш утре, ще се радваш на тази почивка. — Железни понечи да тръгне.
— Но какво… какво ще правиш ти?
— Ще си върна благоразположението на Бялата.
Кип се намръщи. Вратата се затвори и се чу щракване. Беше заключен.
— Чудесно — каза той на затворената врата. — Ами ще взема да почакам тогава. И без това нямам какво да правя.
Хапна маслини и сирене и след десет минути вече спеше.