33.
Карис се събуди под навес, направен от клони и мъжки плащ. Беше или здрач, или развиделяване. По росата на земята предположи, че е второто. Провери състоянието си с ефикасността на войник, като размърдваше внимателно всеки крайник и пръст и се опитваше да прецени способността си за движение — свързано с насилие или не. Всичките ѝ пръсти работеха нормално, но цялата ѝ лява страна беше натъртена. Всичко я болеше: пищялът я болеше, коляното я болеше, имаше ожулвания от чакъл по бедрото, усещаше гърдата си все едно някой я е помислил за торба с трици и я е млатил цял час, а рамото ѝ — ах, Оролам, рамото ѝ. Все пак можеше да диша, без да я боли много — надяваше се това да означава, че няма счупени ребра, — и още можеше да движи ръката си, макар че едва не губеше съзнание, като го правеше.
Дясната ѝ страна също не се бе отървала без контузии. Имаше дълги ожулвания от чакъл по дясната ръка и корема, вероятно същите и на гърба, а вратът я болеше от Оролам знае какво. Беше си ударила лошо всички пръсти на десния крак — това също не помнеше да го е правила, — а лявото ѝ око бе подуто, не толкова, че да ѝ пречи да вижда, но достатъчно, за да я разкраси хубавичко. Освен това имаше драскотина на челото, няколко привлекателни цицини на главата и… какво е това, по дяволите, порязване точно на върха на носа?
Не, не порязване. Пъпка. Не може да… Пъпка? Сега? Оролам я мразеше.
Всичките ѝ порязвания и драскотини бяха намазани с някакъв мехлем, който миришеше на горски плодове и борови иглички. Някой прочисти гърло и каза:
— Има още мехлем от дясната ти страна. Аз се погрижих за по-… видимите рани.
Карис разбра това в смисъл, че Корван не я е съблякъл гола, и изпъшка:
— Благодаря… Какво стана там?
— Освен очевидното ли? — попита Корван с безизразен глас.
— В църквата, в подземието. Никога не съм виждала червен луксин, който да не изгаря напълно. Ако го притеглиш неправилно, би трябвало да се изпари, а не да образува кора. И какво беше онова нещо, в което се намираше ти? — Карис се надигна, седна и трепна. Глезенът също я болеше. Ох, кога го беше изкълчила? Пренебрегна болката и се опита да си припомни всичко, което знаеше за Корван Данавис. Той беше бунтовник, разбира се, и бе взел страната на Дазен, но бе потомък на един от знатните рутгарски родове. В продължение на почти сто години Рутгар и Кървавата гора бяха живеели в мир, като най-близки съюзници. Благородни рутгарски фамилии бяха сключвали бракове с изтъкнатите родове на Кървавите горяни и притежаваха земи и от двете страни на Великата река. Някои даже бяха започнали да ги смятат за една държава и обединяваха Злачните равнини и Кървавата гора под общото название Зелената гора. Грехът на Вициан обаче бе сложил край на това и едно поколение преди Войната на Лъжепризмата те вече бяха известни като Кървавите равнини. Ако от Войната на Лъжепризмата бе произтекло нещо хубаво, то бе, че даде на Гавин властта най-сетне да сложи край на непрекъснатите дрязги между Рутгар и Кървавата гора.
Корван беше рожба на този конфликт. Роден в семейство на воини, с някакъв безбожен брой братя (осем? десет?), той бе, ако Карис не се лъжеше, последният останал жив. Тя почти не го помнеше отпреди Войната на Лъжепризмата. Тогава Корван беше просто още един рутгарец от старата кръв, останал внезапно без пукната пара, само с хубавите оръжия, които носеше, и фините дрехи на гърба си. Освен това беше монохром, така че шансовете му да си възстанови богатството в някоя друга страна бяха нищожни. Щом започна войната, той веднага се присъедини към Дазен, подобно на много обеднели млади благородници, които можеха само да спечелят от всичко това.
По онова време Карис беше на петнайсет и изобщо не помнеше Корван лично. Предполагаше, че това не е особено изненадващо, като се има предвид вниманието, което ѝ оказваха братята Гайл. През по-голямата част от войната той беше просто съветник, но към края ѝ Дазен го бе произвел в генерал. Карис бе чувала командир Железни да изразява мнение, че именно затова Гавин е спечелил войната — не защото Корван Данавис беше некадърник, а точно обратното. Железни казваше, че ако Корван Данавис е бил генерал през цялата война, армиите на Гавин изобщо нямало да стигнат до битката при Разцепената скала. Казваше също, че ако генерал Данавис не се бе предал безусловно след Разцепената скала, в половината от Седемте сатрапии можело още да се водят партизански боеве. Достойнството, с което Данавис бе приел поражението, бе убедило хората му да се разотидат по домовете.
Карис топна пръсти в купичката с мехлем и се втренчи в Корван. Той я погледна неразбиращо. Тя започна да надига дългата си риза, с мехлема върху пръстите си, и той схвана, прокашля се и се извърна. Карис внимателно намаза драскотините по гърдите си.