При толкова история, свързана с него, Карис очакваше Корван Данавис да е някакъв белобрад старец. Но този мъж бе някъде на четирийсет и беше обръснат, с изключение на наболите през последните един-два дена косъмчета. Кожата му бе по-светла, отколкото на повечето тирейци, макар и по-тъмна от тази на бледите Кървави горяни, а и май имаше лунички по бузите. Очите му бяха сини — нищо потресаващо, като се имаше предвид абсурдното количество червено, което можеше да притегля. Луксиновото хало изпълваше ирисите му само наполовина — по-малко дори от тези на Карис, въпреки че бе сигурно дванайсет или петнайсет години по-голям от нея. Черната му коса май също имаше червеникав оттенък и бе по-скоро вълниста, отколкото къдрава. Едно време генералът се славеше с червените си мустаци, които бе държал подрязани, с изключение на краищата, които висяха до под брадичката му и на тях имаше вързани червени и златни мъниста. Може би това беше друг Корван Данавис или пък някакъв мъж, взел името му с надеждата да се облагодетелства от репутацията на генерала.
— Те ни връхлетяха, преди да разберем какво става — рече Корван. — Бях посъветвал селото да прати едно-две момчета за набора на войската, но дори аз не очаквах такова отмъщение. Крал Гарадул дойде не за да ни даде урок, а за да даде урок на останалата част от Тирея. Досега само веднъж съм попадал на човек като него.
Карис предположи, че говори за генерал Делмарта, Касапина от Ру, и след малко попита:
— Видя ли пирамидата?
Корван Данавис застина. После устата му трепна и зъбите се оголиха в свирепа гримаса. Но това продължи само един кратък миг. Когато се обърна към Карис, той отново бе спокоен, овладян. В очите му нямаше и помен от пресен червен луксин, което говореше за изумителен самоконтрол за маг на неговата възраст.
— Събрах колкото можах от селяните и се оттеглихме в църквата. — Дали се бе надявал, че мъжете на крал Гарадул ще проявят уважение към святото място? — Това е най-трудно запалимата сграда в селото — поясни Корван в отговор на незададения ѝ въпрос. — Сражавахме се и загубихме. Семействата Делария и Суорин не успяха да отворят вратата към подземието, а аз бях прекалено зает да се бия. Може би изобщо не трябваше да го правя. Мисля, че хроматургията само привлече още войници. Надвиха ни. Аз се оттеглих долу.
— Сам ли?
Той изглеждаше изненадан от въпроса. След миг каза:
— Всички други бяха мъртви.
Освен младото семейство на няма и десет крачки от стълбите. Дали Корван наистина се беше сражавал, или пък веднага се бе оттеглил долу и бе заключил вратата след себе си, обричайки селяните на огнена смърт? Войниците бяха отнесли своите мъртви, а огънят бе заличил повечето следи от битката в църквата, така че Карис не можеше да знае със сигурност.
— Сега е моментът да ми обясниш как си използвал най-горливия луксин, за да се спасиш от пожар — каза тя.
— Знаеш ли защо раздухваш пламъка, когато палиш лагерен огън? — попита Корван. Не изчака Карис да му отговори. — Защото огънят трябва да диша. Аз съм монохром, лейди Белодъб. Ние сме принудени да сме по-изобретателни от почти полихроми като теб.
— Просто ми кажи какво си направил — рече Карис. Откъде знаеше, че е почти полихром? Тя още се опитваше да реши дали е възможно това наистина да е генерал Данавис. В тази затънтена дупка? И от семейство на Кървави горяни? Очите и луничките говореха за горянско наследство, но тази кожа? Разбира се, той бе израснал в благороднически род, и то такъв, който отглеждаше синовете си за воини. Идеалната комбинация за боен маг беше черна кожа и сини очи. Дори карамелената кожа бе много по-добра от бледия тен на Кървавите горяни, защото даваше на воина допълнителна частица от секундата, преди противникът му да разбере какъв цвят притегля. Така че беше възможно. Благородните фамилии без съмнение избираха брачните партньори на дъщерите и синовете си и по по-маловажни причини. Страхът, че децата ти няма да приличат на местни жители в собствената си страна, можеше да отиде доста назад в списъка от родителски тревоги, когато на карта е заложено самото оцеляване.
— Когато слязох долу — продължи Корван, — знаех, че ще ме последват, затова покрих всяка повърхност в стаята с червен луксин. Запечатах я напълно, а себе си също покрих с луксин. Когато войниците влязоха, затворих вратата зад тях и подпалих всичко. Огънят изразходва всичкия въздух, а после угасна. Войниците бяха мъртви.