— Лукслордове Сини и Жълти днес са на Големи Яспис — каза тя, докато взимаше сапуна. — На Жълти са му дошли на гости роднини, затова се крие в една от кръчмите. Черни работи върху счетоводната си книга и ругае всички на левга околовръст, а Червени вероятно е в кухните. Доколкото ми е известно, другите са на обичайните си места на Малки Яспис.
За толкова хубава жена като нея — и как само Бялата очевидно я бе избрала заради приликата ѝ с Карис, — най-изненадващото у Марисия бе колко е компетентна. Знаеше всичко и тези знания винаги ѝ бяха подръка. Гавин бе положил големи усилия да си спечели безусловната ѝ вярност, тъй като разбираше, че няма начин да запази в тайна от личната си робиня съществуването на затворника — не и завинаги, — а и отлично съзнаваше, че Бялата я е пратила да го шпионира.
Възможностите му бяха прости: да позволи на куп робини да се изредят през покоите му, като бързо се отървава от всяка с надеждата, че няма да имат достатъчно време да разкрият тайната му, или пък да спечели изцяло верността на една. Карис не харесваше Марисия, но я пренебрегваше. Щеше да е десетократно по-зле, ако Гавин си взимаше нова робиня всеки месец — а и това без съмнение би означавало, че с времето ще даде възможност на шпиони на всички благороднически фамилии да претършуват покоите му и да докладват най-интимни подробности за него на всички сатрапии.
Освен това имаше нужда от някой, който да хвърля хляб в шахтата, когато него го няма.
И все пак Бялата бе проявила безупречен вкус при избора на Марисия. Макар че след десет години той познаваше тялото ѝ не по-зле от своето, все още се наслаждаваше да види стройните ѝ извивки. Тя се плъзна във ваната зад него и почна да търка гърба и раменете му.
— Значи след вечеря. Кажи на Бялата, че бих искал да я видя след час.
— Да, лорд Призма. Желаете ли още нещо, преди да ви предам съобщенията?
— Давай.
— Баща ви иска да говори с вас.
Гавин скръцна със зъби.
— Ще трябва да почака. — Вдигна ръка и Марисия го затърка подмишницата.
— А Бялата иска да ви напомни, че сте обещали да изнесете урок на онази група надвиолетови, като се върнете.
— Ох, мамка му! — Как изобщо бе разбрала, че се е върнал?
— Желаете ли да ви измия косата, лорд Призма?
Гавин най-много от всичко желаеше да се наслади на Марисия, а после да кисне в гореща вана до вечерта, но имаше нещо, което трябваше да свърши, преди да говори с Бялата, преди да се срещне с целия Спектър и определено преди да говори с баща си.
— Няма време — каза той. Опита се да потисне надигащата се паника и да пренебрегне свиването на сърцето си при мисълта за това, което трябваше да направи.
Тя насапуниса гърдите му. Топлото ѝ хлъзгаво тяло опираше в гърба му. Беше меко, успокояващо. Почти стигаше, за да го отпусне. Тя целуна онова място на тила му, което винаги го караше да потрепери, и прокара пръсти надолу по насапунисаните му гърди, по корема, още по-ниско. Целуна го по тила още веднъж, поколеба се. В тази пауза се съдържаше въпрос.
Той изстена жално.
— Не, за това също няма време. — Колко добре го познаваше Марисия? Често, когато нямаше време за срещи и други задължения, все пак имаше време за това.
Често ли? Почти винаги.
Тя го стисна под водата, поколеба се още миг, сякаш искаше да каже: „Устните ти казват не, но нещо друго казва: да, моля!“ После го целуна бързо по тила за последен път и започна да го изплаква.
— Много ми липсвахте, лорд Призма — каза тихичко. Свърши и излезе от ваната. — Ще ви приготвя дрехите. — Избърса се набързо, уви кърпа около кръста си и отиде до един гардероб да му избере дрехи.
Той я гледаше с наслада, но после се отърси.
„Ако продължавам така, няма да мога да си завържа панталоните.“
След като му приготви дрехите, Марисия се върна в банята, но той я отпрати с махване на ръка. Днес можеше да се избърше и сам.
Щом се облече, Гавин отвори малкия гардероб, вдигна внимателно купчините нагънати чаршафи от полиците и ги отнесе до друг гардероб, където грижливо подреди всичко. После махна самите полици и ги пъхна в една ниша в другия край на стаята. Резултатът бе празно пространство в долната част на гардероба. Процесът бе бавен, но целта беше никой никога да не разкрие тайната му. Ако някой влезеше, докато него го няма, стаята трябваше да изглежда празна. Ако я претърсеха, не биваше да открият нищо необичайно. Това си струваше изгубеното време и неудобствата.