Той прехвърляше океана между Големи и Малки Яспис и беше зелен като стебло на цвете. Устремяваше се право към ослепителните кули и наклонените навън стени. И не само че беше зелен, но и нищо не го крепеше. Лежеше върху повърхността на водата. Не плаваше върху нея, защото не се движеше заедно с вълните, а морето беше накъдрено от едната му страна и почти съвсем спокойно от другата.
— Защо зелен? — попита Кип, като се опитваше да размърда мозъка си. Зеленият луксин не беше ли гъвкав?
— Всъщност е син, подсилен с жълт. Само изглежда зелен — обясни Железни и тръгна към моста. Кип забърза да го настигне. Трудно му беше едновременно да зяпа и да върви, но цялата му умора се бе изпарила.
— Жълт ли? — попита той. — И как точно действа това? Приз… ъъъ, чичо ми не ми е казвал нищо за жълтия.
Железни го изгледа строго. Не отговори дори когато момчето млъкна и закрачи тихо до него.
Накрая му хвърли един поглед.
— Да ти приличам на магистър?
— Просто реших, че не си кой знае какъв боец без сините си очила — рече Кип. „Млъквай, тъпако! Недей да…“ — Така че защо не ти намерим някаква работа.
Командирът на Черната гвардия извъртя рязко глава към него. Кип преглътна. „Заслужаваш си счупената глава, която ще получиш ей сега, Кип. Сам си го просиш.“
А после по устните на мъжа плъзна усмивка и той избухна в смях.
— Когато Оролам е раздавал мозък, хората най-отпред на опашката е трябвало да се наредят най-отзад за здрав разум, нали?
— Какво? — попита Кип. — А, да.
Зачака търпеливо, като си мислеше, че тази шега ще му спечели отговор на въпроса за жълтия луксин, но Железни мълчеше. Гадната му усмивчица подсказваше, че знае, че Кип чака отговор, и мълчи нарочно.
След минути обаче стигнаха до Стеблото на лилията и Кип съвсем забрави за въпроса си. Мостът бе напълно покрит, макар и с толкова тънък син луксин, че изглеждаше прозрачен почти като стъкло. Но пътеката под краката им буквално сияеше. Кип стрелна с поглед Железни.
— Колкото и да ме гледаш, пак няма да стана магистър — рече едрият мъж.
— Ами екскурзовод?
— Тц.
— Тогава любезен домакин?
— Не.
„А тъпанар?“ Кип вече бе отворил уста да го каже, когато забеляза колко мускулести са ръцете на Железни. Затвори уста и се намръщи.
— Искаше да кажеш нещо ли? — попита Железни.
— Името ти — каза Кип. — Това често ли се среща сред парийците?
— Железни ли? Доколкото знам, аз съм единственият. Цялото е Железен юмрук.
— Не те питах за… — А, той го дразнеше.
Железни се подсмихна.
— Имаш предвид да вземеш име, което те описва? Много често. Някои използват стария език, но хората по крайбрежието — откъдето съм и аз — използват думи, разбираеми за чужденците. Само че и илитийците правят същото. В по-малка степен го прави целият Хромарий. Ето например Гавин Гайл почти никога не го наричат император Гайл или Призма Гайл. Той е просто Призмата. Орея Пулор е просто Бялата. Много хора смятат, че истинската загадка са безсмислените имена.
— Безсмислените имена ли? Имаш предвид като Кип?
Железни повдигна вежда. Сви рамене.
„Много ти благодаря.“
Тълпата, отиваща към Малки Яспис за през деня, сякаш дори не забелязваше чудото под краката си. Мостът беше около двайсет крачки широк и триста дълъг, от бряг до бряг. Повърхността бе леко грапава, но това почти не влияеше на прозрачността му, ако се изключи малкото мръсотия. Кип можеше да види водата точно под нозете си, на няма и стъпка разстояние — надигаше се с всяка вълна и хлътваше след нея. Вървяха от онази страна на моста, където морето беше бурно — явно тук, за разлика от дома, движението ставаше отдясно, така че вълните се разбиваха в луксина току до Кип. След като същите тези вълни го бяха дърпали и блъскали, той се чувстваше доста нервен. Но никой друг сякаш не ги забелязваше.
После, като стигнаха някъде до средата, Кип видя да се задава чудовищна вълна. Миг преди да връхлети се извиси поне до половината от височината на моста. Кип се напрегна и си пое дълбоко въздух.
Дори не усети, че е стиснал очи, докато не чу тихото кискане на Железни. Отвори ги точно докато последната вода се стичаше по външната страна на тунела, без да причини никаква вреда. Мостът не бе изскърцал, не бе потреперил, дори не бе забелязал мощта на залялата го вълна.