Всяка повърхност на синята кула бе изсечена като гигантски сапфир, така че от какъвто и ъгъл да я погледнеш, светлината блестеше от хиляди фасетки. Подчервената кула пък, над основата си от преплетени синьо, жълто и зелено, сякаш гореше. Илюзорни пламъци, високи по десет-двайсет стъпки, лижеха луксина, а понякога мятаха рой искри и се издигаха още по-нависоко. Останалата част от кулата трептеше като въздух над огън.
Докато влизаха в централния двор, Кип се спъна. Погледна в краката си. В земята имаше изсечени дълбоки жлебове, които описваха голяма дъга между крилата на портата. Но крилата не се затваряха с плъзгане, а на панти като нормалните врати, Кип погледна объркано Железни.
— Стъклено цвете — каза мъжът.
— Ъ?
— Какво правят цветята?
„Изглеждат красиви?“
— Ъ?
Железни изглеждаше доволен, че го е озадачил.
— По отношение на слънцето.
— Отварят се?
— А как би действало това при група сгради?
Кип помисли малко и се предаде.
— Или не би — допълни Железни.
— Аха. Значи…
— Опитай пак.
— А бе ти никога ли не даваш прями отговори? — попита Кип.
— Само на висшестоящите. — Което, осъзна Кип, беше прям отговор. Сбърчи нос, прекалено уплашен от Железни, за да изтъкне това, но трепването в ъгъла на устата на мъжа показа, че той знае. — Цветята следват слънцето от сутрин до вечер — каза Железни, може би вместо извинение.
Докато двамата с Железни вървяха към централната сграда, Кип пак погледна жлебовете. Преди да стигне до портата, пътят се разшири — стана толкова широк, че по-голямата част от него опираше в стената, образувайки голям полумесец.
— Искаш да кажеш, че цялото това нещо се върти? — Това бе единственият смислен отговор, осъзна Кип. Щом сградите бяха прозрачни от северната страна, щяха да се възползват напълно от светлината само по пладне, но ако цялата структура се въртеше, щяха да получават максимум светлина от зори до здрач. Но… цялата? Невъзможно!
— Стигнахме — каза Железни.
Бяха пред гигантска сребриста порта. Беше толкова проста, колкото всичко друго бе натруфено.
От двете ѝ страни стояха двама стражи в пълна огледална броня, въоръжени с мечове и дълги почти колкото самите тях мускети.
— Командир Железни — поздравиха стражите.
— Стигнахме — повтори Железни и бутна Кип навътре. — Сега ще се запознаеш с Месомелачката.
36.
Срещите с Дазен винаги бяха упражнение по заблуда.
Сърцето на Гавин се беше свило. Трябваше да убие брат си още преди години. Колко просто би било. И все още можеше да бъде. Достатъчно бе да престане да пуска хляб в шахтата. И проблемът му щеше да изчезне. Мислеше си за това всяка сутрин, след всяка безсънна нощ. Но това беше брат му. Не го бе убил в разгара на битката, как би могъл да го убие хладнокръвно сега?
Седем години, седем цели.
Вече три пъти бе слагал в списъка „Кажи всичко на Карис.“ Не само, че я обича. А и за това. Че Дазен не е мъртъв, че е тук. Че толкова много неща са построени върху лъжи. Тя заслужаваше да знае. Но не биваше. Защото ако знаеше, това можеше да ги помири и да ги направи щастливи заедно… или да докара нова война, която да погълне Седемте сатрапии.
— Здравей, братко — каза Гавин. Усещаше хладния въздух върху кожата си, с неизбежния мирис на смола и камък. Стегна се в очакване на отговора. В края на краищата брат му също беше Гайл. И за разлика от него, нямаше за какво друго да мисли освен какво ще му каже следващия път, когато дойде да го види. Както и, разбира се, да замисля бягство. След шестнайсет години повечето хора биха се предали, но не и един Гайл. Това бе тяхното наследство: абсолютната, нелогична вяра в превъзходството им над другите. „Благодаря ти, татко.“
— Какво искаш? — попита Дазен с дрезгав от рядката употреба глас.
— Знаеше ли, че по време на войната съм заченал копеле? Аз самият го разбрах преди месец. За мен беше не по-малка изненада, отколкото за всички други, но по време на война става какво ли не, нали? Карис, разбира се, беше бясна. Не искаше да дели леглото с мен три седмици, но, как да ти кажа… сдобряването с нея винаги е било толкова хубаво, че почти ми се иска да се караме. — Погледна нагоре и наляво и се усмихна за миг, сякаш на някакъв личен спомен.