Командир Железни поведе Кип към бюро с един-единствен чиновник и без никаква опашка.
— Останалите тъмни за тази година бяха приети преди седмици.
— Тъмни ли? — попита Кип.
— Така наричат хората като теб. Неофициално. Официално се водят кандидати: искаш да бъдеш част от Хромария, но още не си. Значи си тъмен. Тъмни, мъждивци, искрици, светулки, блестящи. Но за момента не е нужно да помниш нищо от това.
Кип отвори уста, после я затвори. Железни не каза нищо, докато не стигнаха до бюрото. Чиновникът, който явно се бе заблял някъде, се изпъна рязко, щом забеляза командира.
— Да, командире? С какво мога да ви помогна?
— Водя кандидат, който трябва да бъде изпитан незабавно.
— Незабавно в смисъл…
— Веднага.
Адамовата ябълка на чиновника подскочи.
— Разбрано, командире. Име на кандидата?
— Кип. Кип Гайл — каза Железни.
Чиновникът грабна перото, започна да пише, стигна до средата и замръзна.
— Гайл като…?
— Като „никой не трябва да го чуе от теб“. Това проблем ли е? — попита Железни.
— Не, сър. Ще отида да говоря с началниците си. Вие можете да се качите в стаята за изпитания. Сигурен съм, че изпитващите ще дойдат бързо. — Чиновникът кимна, стана и се втурна към някакъв кабинет отзад.
— Останалото го разбирам, но какво е мъждивец? — попита Кип, докато се качваха по стълбите. Настъпи крачола си, който бе провиснал, и едва не се просна по лице. Прочисти гърло и дръпна панталоните си нагоре. Животът щеше да е толкова по-лесен, ако имаше кръст.
— Мъжделив — каза Железни.
Аха: тъмен, мъжделив, искрица, светулка, блестящ. Значи светлинна прогресия.
— А сега мълчи — каза Железни. — Предполага се, че трябва да е тържествено. Влизаш в стаята и не казваш нищо, докато изпитанието не свърши. Ясно?
Кип едва не каза „да“, но вместо това само кимна. Май щеше да е по-трудно, отколкото си мислеше. Железни му посочи една врата и Кип влезе. Командирът я затвори след него.
Стаята бе съвсем проста. Едната стена бе леко извита, така че Кип предположи, че е външната стена на кулата. Иначе стаята представляваше квадрат десет на десет крачки, изцяло от бял камък, и в нея имаше една-единствена дървена маса и един-единствен стол. Осветяваше я странен бял кристал, вграден в стената, същият като онези, които Кип бе видял във всички коридори, а сега като се замислеше, и в голямата стая долу с всичките опашки.
Тръшна се на стола. Седмицата беше изтощителна. Нима едва вчера се бе носил с плъзгун по вълните, беше се опитал да се удави, беше се опитал да плава? Нима бяха минали само няколко дни, откакто… Не, нямаше да мисли за това. Беше прекалено болезнено. Прекалено тежко. Ако не внимаваше, щеше пак да се разхлипа.
След няколко часа чакане чу приглушена размяна на гневни думи в коридора. Това определено беше Железни, спореше с някого. Кип преглътна тежко. Искаше му се да стане и да отиде да подслуша, но знаеше, че с неговия късмет точно като стигне до вратата, тя ще се отвори.
За каквото и да се отнасяше спорът, свърши също толкова бързо, колкото и започна. Вратата остана затворена. Кип чакаше. И чакаше. Тъкмо започна да се уморява и клепачите му натежаха, когато вратата се отвори.
Влезе мъж на около трийсет години, с червени очила, окачени на връв около шията му. Личеше си, че е бесен. Значи явно не бе спечелил спора.
— Тъмните да станат! — изръмжа той.
Кип скочи. Столът му се плъзна назад и се прекатури с трясък. Кип трепна, усмихна се плахо в знак на извинение и го вдигна.
Мъжът продължи да го гледа втренчено, стиснал уста в тънка линия. Имаше голям орлов нос и тъмната маслинена кожа на аташиец, макар да беше голобрад, но това, което привлече вниманието на Кип, бяха очите му. По средата на кафявите им ириси имаше ивица наситено червено. Алени линии, подобни на слънчеви лъчи, прорязваха останалата част от ирисите. Кип го гледаше, но не получи в отговор нищо, дори намек какво очаква той.
Мъжът се взираше в него и от очите му струеше омраза.
— Съжалявам — измънка Кип.
— Тъмните не говорят! Невеж тирейски боклук.
— О, я ме цуни отзад. По бузките — рече Кип. „Опа!“
Така и не видя удара. Юмрукът се стовари в челюстта му и в следващия миг той се озова на земята с разкървавена уста.
Кип се ядосваше бавно. В повечето случаи. Но сега скочи почти толкова бързо, колкото бе паднал, изпълнен с ярост. Всички, които познаваше, бяха мъртви. Всичко, което му бе скъпо, вече го нямаше. Не му пукаше дали този маг ще го разкъса на парчета.