Сърцето на момата се свило от скръб, ала тя се покорила.
Великанът я отвел в двореца. Той се отнасял към нея много нежно. Това я накарало да се привърже към него. Като й показал стаите, исполинът я замолил да не търси сестрите си и я предупредил да не отваря златната врата.
— Ще изпълня всичко, което ми кажеш — рекла момата, — макар да ми е мъчно, че не ми даваш да видя сестрите си. Аз дойдох за тях.
— Обещавам ти, че ще ги видиш един ден — казал исполинът, — но докато дойде тоя ден, трябва да изпълняваш всичко, което ти казвам, за да ти се не случи нещо лошо. Сега довиждане. Ще се върна довечера. Помни обещанието си.
Розарита била умна и предпазлива. Тя решила да не престъпя своето обещание. И тя като сестрите си обходила двореца, ала и през ум не й минало да отвори златната врата. Когато огладняла, черната ръка й сложила вкусен обяд. Като гледала великолепното жилище на исполина, тя решила да се премени, за да бъде достойна гостенка на двореца. Когато се явили роклите, тя избрала проста рокля от бяла коприна, която препасала със сребърен пояс, и обула бели обувки, па си закичила в косата карамфил.
Сетне рекла:
— Сега искам да работя, додето си дойде господарят.
Черната ръка й донесла веднага цяла кошница с различни платове и копринени конци, железни ножици и златен напръстник. И момата седнала да шие.
Великанът изглеждал много щастлив, че я вижда жива и здрава, след като се върнал. Той я похвалил за хубавата й премяна. И думите, па и обноските на исполина били тъй сърдечни, че да не било отсъствието на баща й и сестрите й, Розарита не би съжалявала за нищо.
Тя привикнала скоро към новия живот и не питала вече къде са сестрите й.
Дните минавали. Когато отсъствал мъжът й, Розарита се грижела за къщата, пеела и работела. А когато той идвал, тя правела всичко, за да му угоди. Великанът вече не й се струвал грозен, защото свикнала с лицето му. Дори почнала да го обиква. Постепенно го обикнала толкова много, че не можела да живее без него.
Една вечер в същия час, когато исполинът имал обичай да се връща в двореца, Розарита видяла, че при нея идва един непознат момък — много хубав, с бляскави очи и великолепно облекло.
Тя се уплашила.
— Не бой се, Розарита! — казал непознатият. — Аз съм твоят съпруг, когото си свикнала да виждат като грозен великан. Благодаря ти, че се съгласи да обикнеш великана. Не се чуди, че ме виждаш преобразен. Моят повелител, царят на духовете, ме наказа поради една моя грешка да живея под образа на великан в тоя подземен дворец, додето намеря мома, която би могла два месеца да бъде покорна и послушна. Сто години търсих аз такава жена, докато намеря най-сетне тебе. Утре изтичат двата месеца. Днес царят ми върна моя предишен образ. Утре ще можем да излезем на земята и да живеем щастливо.
— А сестрите ми? — запитала плахо Розарита.
— За тях недей пита! Знай само едно: всички, които бяха дошли преди тебе тук, бидоха наказани за своето непокорство и непослушание. Само ти избягна страшното наказание и с това спаси и мене. От днес нататък черната ръка, която ти прислужваше и те надзираваше, си отива. Вместо нея ние ще имаме по-приятни и весели прислужници. Аз ще вървя сега при своя повелител, но утре ще се върна и ние ще излезем с тебе оттук. Вземи тоя пръстен! Неговият камък е прозрачен като водата. Ако продължаваш да ми бъдеш послушна, камъкът ще си остане прозрачен. В противен случай той ще почервенее, ще стане като рубин. Ако ме обичаш, помни златната врата и своето обещание да не я отваряш! Поне до утре бъди послушна. Утре изтича срокът.
Младият мъж си отишъл. Розарита не била весела. Наистина, тя чувствала, че го обича повече в новия му образ, но почнала да се бои от него. Не й ли казвал той, че всички жени, които са дошли в двореца, е трябвало да бъдат наказани? Къде са те сега? Може би плачат, затворени в стаята със златната врата? А може пък да са и убити. Исполинът й обещал, че ще види един ден сестрите си. Но тя вече се съмнявала в искреността на думите му.
Безпокойството й растяло от миг на миг, както по-рано любопитството на сестрите й. Накрай тя не могла да се сдържи и отворила златната врата.
И Розарита видяла всред големия чертог своите две сестри — Пакита и Лолита — проснати една до друга — и двете обезглавени.
— Мъжът ми е чудовище! — викнала тя ужасена и избягала.
Когато се озовала извън страшната стая, жената видяла, че камъкът на пръстена е почервенял като кръв.
На другия ден мъжът се върнал. Той познал веднага какво е станало.
— Ти си се усъмнила в мене, Розарита. Със своето непослушание ти причини голямо нещастие и на мене, и на себе си. Казах ти, че тая вечер изтича срокът на вълшебството. Да беше почакала още малко. Но ти отвори златната врата. Сега вече аз не ще мога да се върна на земята. От обич към тебе ще съживя сестрите ти и ти ще си отидеш с тях. Не плачи! Ти трябва да ме напуснеш: за тебе няма вече място тук. Ако ме обичаше, както човек обича онова, което му е най-скъпо на света, ти щеше да имаш доверие в мене и щеше да ме слушаш.