— Трудна работа, Падриж — изръмжа той срещу яростта на вятъра, предполагайки, че неговият първи помощник-капитан вече е извършил същото. Минута по-късно чу скърцането на корабните платна и на шпангоута, когато носа на кораба се обърна към вятъра.
Те отдавна вече бяха отминали средата на Ламанш. Бяха достатъчно близко, за да виждат призрачните очертания на английските скали. Очите на капитана се свиха изучавайки тъмнината. На него му се искаше да се беше сетил да вземе бинокъла със себе си.
Но Падриж, който се намираше по средата на кораба беше по-добре подготвен. Когато следващата светкавица разцепи нощта, първият помощник-капитан изучаваше мятащите се вълни с бинокъл в ръка.
— Там — извика той, — там към пристанището.
В същия момент Андре забеляза тъмната, вретеновидна сянка заобиколена от разпръснати парчета дърво и други отломки. Нима това са остатъци от конячени бурета? — чудеше се той. Ако това е така, защо са толкова навътре в морето?
— Боже Господи — промълви корсарят през изведнъж пресъхналите му устни. — Боже Милостиви.
След това започна да се прехвърля от въже на въже, летейки безразсъдно надолу към палубата, която се мержелееше осемдесет фута под него.
Кракът му още не беше докоснал палубата и гласът му прогърмя от такелажа:
— Падриж, бързо! Спускай лодката!
Първи дойде ревът на вятъра и след това трясъка на неспокойна и непокорна тъмнина. Постепенно Тес осъзна плесниците и люлеенето на яростното, безжалостно море.
Но всъщност, тракането на нейните зъби беше това, което я разбуди окончателно, последвано от люшкането на цялото й тяло, повдигано и запращано надолу вълна след вълна.
„Аз не мога да виждам“ — мислеше си тя, чувствайки как ужасът се надига, от разяждащата я тъмнина.
Размахвайки ръце се бореше да се запази на повърхността сред бушуващото море. Малко парче дърво мина покрай нея и тя го сграбчи отчаяно.
Изведнъж паметта й се върна — трясъкът на цепещото се дърво и заслепяващата експлозия, която я беше катапултирала от водата.
Но къде беше тя сега? Не виждаше нищо около нея, само една безкрайна, ужасяваща стена от тъмнина.
Една вълна се разби над главата й, задавяйки се си проправи път към повърхността. Въпреки воят на вятъра й се стори, че чу вик. Или само й се беше дочуло?
Студените й пръсти се държаха здраво за парчето дърво, което беше спасило живота й. Засега се задържаше на повърхността, но за колко време щеше да бъде така? Тес знаеше, че нищо не можеше да й помогне при такова море. Също така чувстваше, че силата й намаляваше. След няколко минути не би могла повече да се задържа. Раменете й трепереха и пръстите й вече се вцепеняваха.
Нещо я закачи по крака, нещо дълго и много могъщо.
Тес сподави риданието си.
Ритайки диво се прилепи към гредата, опитвайки се да плува сред огромните вълни.
Съществото отдолу в тъмнината, отново дойде бутайки кракът й.
Тес изпищя, когато раздираща болка мина през глезена й. Съществото я дърпаше надолу! Тя потопи главата си в мастилената вода борейки се да се освободи от смъртоносната хватка. Пръстите й бяха замръзнали и не чувстваше нищо.
Отново дойде жестоко дърпане и този път беше издърпана дълбоко надолу под повърхността. Белите и дробове горяха. Тя се насили да употреби всичките си сили, за да излезе на повърхността. В пълната тъмнина, която я обграждаше можеше да определи посоките само по инстинкт.
Изведнъж лицето й се оказа на свобода. Тя почти се задави като диво поемаше въздух и веднага след това отново беше повлечена надолу, като нещо я дърпаше и за двата крака този път.
Ослепяла от страх тя риташе и се извиваше, борейки се срещу силата на невидимия си враг. Някъде чу да се плиска вода в дърво. Отново сред рева на бурята й се стори, че чува слаб вик.
— Има ли някой? — достигна до нея. Приглушен глас се чу сред яростта на бурята.
— По дяволите! — се чу груб вик, този път по-близо.
Тес чу плясък; раменете й бяха хванати от студени, гранитни пръсти.
— Ne me repoussez pas!7 — заповедта дойде на гърлен френски.
— Престанете! Престанете да се съпротивлявате! — този път командата беше произнесена на английски със силен акцент, който я правеше неразбираема, ако Тес не бе я разбрала вече на френски.
— Аз, аз съм хваната — извика тя на френски, благодарейки наум за уроците на майка си и за часовете прекарани с Едуар практикувайки френски. — Има нещо там долу. На моите крака.
Единственият отговор, който получи беше плясък на вода. Твърди ръце опипваха краката й стигайки постепенно до глезените. Изведнъж нещо се обви около краката й, причинявайки й изгаряща болка, и я повлече безмилостно надолу към дълбините.