„Но ние успяхме“ — помисли си той триумфиращо. Черните зъби на Уесантските рифове и скали бяха зад тях.
Като махна на ниския льо Фур да го замести при кормилото, погледът на Андре попадна на гигантския ръст на неговия помощник-капитан, който стоеше в основата на задната мачта и произнасяше тирада на двама члена на екипажа, за това как се намалява платното на брамстенга.
Яростна ругатня избухна от устните на Андре.
— Какво по дяволите нравиш тук, горе, льо Бра? — капитанът вече тичаше тежко към стълбите. — Аз ти казах да стоиш долу с НЕЯ!
Лицето на Падриж потъмня, само с огромно усилие на волята той се контролираше и успя да не допусне яростта да го обземе.
— Аз бях нужен ТУК, капитане. И жената даде думата си, че няма да избяга отново. Аз сметнах, че това е достатъчно…
— Но ти си сгрешил, по дяволите — с мрачно лице Андре изтрополи покрай първия си помощник-капитан, чувствайки студеният полъх на вятъра. Тя спеше на светлината на свещ, той беше виждал това достатъчно често, докато стоеше в сенките под прозореца й в Ейнджъл. Как беше могъл да забрави?
Още повече сега, когато тя беше затворена в свят на жестоки сенки.
Той се смъкна надолу по тесните стълби. Зад него Падриж избълва грубо проклятие, но Андре дори не чу. Цялото му същество беше насочено към каютата в края на коридора.
Със студени пръсти отвори вратата.
— Моя малка — промълви той с потъмнели очи. — В името на Бога, какво направих аз?
Тялото й беше вкочанено, където се беше опряла на стената, лицето й белязано със страх и болка. Сълзите се изливаха по побелелите й бузи и червени ивици обграждаха устните й, където ги беше захапвала, за да не крещи.
Но най-лошото от всичко бяха очите й. Огромни и неподвижни, те се втренчваха сляпо в празното пространство, тъмни кладенци отразявайки една безкрайна болка.
— Света Богородице — възкликна първият помощник-капитан като влезе в каютата на Андре.
— Ром, Падриж! — нареди капитанът. — И донеси сандъка от последното ни плаване — отивайки към своята измръзнала затворничка, брадатият французин позна грубия страх. Страх по-голям от този, който беше познал по време на най-голямата ярост на бурята. — Аз съм тук, моя малка — промълви той бавно на английски, гласът му все още прегракнал от натиска на въжето — Ти повече не си сама, сърце мое.
С лице набраздено от угрижени бръчки, Андре докосна вкочаненото й коляно, което беше свито към гърдите й.
Какво ще стане, ако тя не отговори? Ами, ако беше дошъл твърде късно?
— Говори ми, морска чайко — молеше я настоятелно, обръщайки на бърз френски. — Кажи ми какво виждаш в своята тъмнина. Когато се разкажат сънищата, понякога губят своята сила.
Дали нейният строен силует не потръпна леко?
— Хайде, малка тигрицо, къде е твоята борбеност? — молеше я той милостиво. — Да, аз искам борба от теб сега. Крещи ми! Викай и хапи, дори! Всичко друго, само не това, защото това не е жената, която измъкнах от морето.
Дали друг спазъм не я разтърси? Неговото лице беше потъмняло от тревога. Андре седна на леглото, обхвана раменете й със силните си ръце и я притегли към гърдите си.
Тя не говореше. Побелелите й пръсти лежаха свити и неподвижни в скута й.
Те все още седяха така, когато Падриж се върна с гарафа ром няколко минути по-късно. Мълчаливо Андре капна малко от силната течност между стиснатите устни на Тес.
Тя се закашля и се опита да дръпне главата си.
— Ела, me kalon11. Пий заради мен, мое сърце. Това ще те стопли и ще донесе светлина в твоята задушаваща тъмнина — Андре още веднъж повдигна чашата до устните на Тес. Този път, когато тя се опита да се дръпне, той задържа главата й и я държа неподвижна, докато тя не се задави от силния алкохол.
Нейните очи потрепнаха затворени и когато отново се отвориха, ярост извираше от техните сиво-зелени дълбини.
Облекчение обзе капитанът на „Свобода“. Това беше началото. Сега само, ако можеше да я разсърди още малко…
— Хайде, морска чайко, ти показваш пренебрежение към добър ром и това е нещо, което аз няма да търпя, не и когато аз и моят екипаж минахме през толкова трудности, за да се сдобием с него — хващайки студените бузи на Тес между пръстите си, той я насили да глътне още малко. — Изпий го всичкото!
Тънките пръсти на Тес се разтрепериха в опит да го отблъсне. Дясната й ръка се сви в юмрук и тя го удари силно.
Нейната цел, откри Андре за свое най-голяма огорчение, беше много добра. Вълна от болка заля челюстта му, където го удари.
— По дяволите! — възкликна той, обръщайки се рязко, притискайки я до гърдите си, докато се опитваше да хване летящите й юмруци.