От леглото дойде приглушен вопъл. Тя се протегна плахо, опитвайки се да го намери.
— Най-мила моя? — беше по-силно този път, по-настоятелно дълъг, накъсан вик откъснал се от сухото му гърло.
— Аз съм тука, Андре — пръстите на Тес погалиха челото му, връщайки на мястото му дебел кичур гъста коса. Брадата му одраска пръстите й и Тес се усмихна, мислейки си как навярно изглежда той сега. Неговата коса черна ли беше или кестенява? Чудеше се тя. И какъв цвят бяха очите му.
Тя нямаше никакво време да пита, тъй като чувстваше как потта залива лицето му. Сгъна чиста кърпа и я прокара по горещата му кожа.
Ръцете му я хванаха за китките, след това се стегнаха.
— Скъпа, това ти ли си наистина?
— Със сигурност, мой капитане! — Тес се опитваше да изглежда окуражаваща и се надяваше, че е успяла. — И тук ще остана, докато вие сте достатъчно силен, за да си намерите по-добър противник. Вие не сте достоен противник сега, тъй както сте много слаб в момента.
— Аз… не… трябва… — зъбите на Андре изтракаха и той промърмори нещо на бретонски. Тес чувстваше, че неговата глава се върти неспокойно върху възглавницата. Изведнъж той се стегна. — Не ми се доверявай, морска чайко — въздъхна той. — Някой ден аз ще те оставя. Накрая морето прибира всеки, който го предизвика, дори най-добрите и най-смелите, какъвто аз не съм — той промърмори нещо, което тя не разбра и отблъсна ръцете й.
Трябва да започва делириум, реши Тес.
След това разумът му се върна.
— На френски море е от женски род, знаеше ли това, малка моя? Но на бретонски морето е винаги от мъжки род. Сърдито, безжалостно, неукротимо — точно такова, какъвто ти ме караш да се чувствам.
Рязко поемайки си въздух той седна, търсейки я с ръце в тъмнината.
— Къде си ти? Свещта угасна.
— Ici, mon cher corsaire12. ЛЮБИМИ МОЙ — гальовните думи се изплъзнаха несъзнателно.
Грубите пръсти на Андре хванаха раменете й.
— Наистина ли съм такъв, морска чайко? Ти не знаеш нищо за мен. Аз бих могъл да бъда последния негодник от парижките улици, а ти употреби такъв израз — гласът му се превърна във вопъл. Той се вкамени, смутолявайки ругатня.
— Шшт — промълви Тес опитвайки се да го накара да легне отново в леглото, знаейки, че тази борба вреди много на раната му. — Може би аз не трябва да мисля. Може би — тя се усмихна слабо в тъмнината и повтори неговите думи, които той беше казал в съвсем близкото минало. — Може ми засега е достатъчно само да се чувства — обзета от откровеност тя взе ръката му и я притисна към една пулсираща вена в основата на врата си. — Може би да се чувства е повече от достатъчно — добави нежно.
Наистина ли всичко се беше развило преди часове? На Тес й се струваше, като че ли цял един живот беше минал.
Почти можеше да види неговата лека, отвръщаща усмивка, гласът му стоплен от обещания.
— За тази невъздържаност, аз ще те накарам да платиш скъпо, англичанке.
Под нейните пръсти мускулите на Андре се отпуснаха. Накрая той й позволи да го накара да легне.
— По-късно… — добави той смътно.
Въздъхна веднъж и преди главата му да беше докоснала възглавницата, беше вече заспал.
Капитанът не беше лесен пациент, както Тес скоро откри. Той заспиваше само за малко, след това полубуден мърмореше и мяташе главата си неспокойно. Напразно се опитваше да го успокоява, да го държи неподвижен, знаейки, че тези усилия натоварват допълнително раната му. Но той беше голям мъж и сънищата му бяха груби.
Падриж дойде два пъти с храна и чисти завивки и Льо Фур дойде също, за да провери пациента си. През другото време беше сама с капитана. По-късно, не можеше да каже колко по-късно, тъй като чувството й за време се притъпи през тези дълги часове — тоя я дръпна грубо върху гърдите си в делириум и зарови пръстите си дълбоко в оплетените й къдрици.
— Un reve13 — каза той, стенейки.
— Не сън — прошепна Тес. — Жена. Жена от плът и кръв.
Неговата жена?
Но Тес отпъди тази опасна мисъл от главата си, заедно с всички други и се остави да плува по бушуващото море.
Към зората.
Към залятото от слънце пристанище, което той й беше обещал.
Часове по-късно Тес беше събудена от тропота на крака по палубата. Мигайки потърси лицето на Андре, откривайки с облекчение, че челото му беше сухо и хладно под пръстите й. Тя си даде сметка, че не знае дори кой ден е днес, след това се усмихна като откри, че това няма никакво значение.
След като се протегна мързеливо, отпи малко от сайдера, който Падриж беше оставил, дигайки рамене когато разбра, че там нямаше никаква храна.