Сега тя си спомни. Часове на мъчение и удоволствие. Часове на доверие и споделяне.
Двама мъже. В действителност един?
Мазолести пръсти хванаха китката й, държейки я неподвижна.
— Защо… — с проклятие Рейвънхърст прочисти сухото си гърло и започна отново. — Защо правиш това, Тес?
Очите на Тес проблясваха, странни и котешки в осветеното от луната овал на лицето й.
— ЗАЩО? Наистина ли имаш нужда да ме питаш за това? — гласът й беше леко подигравателен. Много нежно тя се приближи по-близко до него, докато техните тела се докоснаха, докосване толкова слабо и съблазнително като първата целувка на влюбени.
— Спри, Тес — изстена Рейвънхърст, но при нейното докосване огъня в слабините му се възпламени извън контрол. Той до болка жадуваше да я повали под себе си и да я изпълни. Безкрайно и грубо и с изключителна грижа.
Докато нямаше повече никакви думи. Докато нямаше никакви въпроси и никакви ужасни отговори. Над всичко, без лъжи.
— Кажи ми — промълви тя, с отдръпната назад глава, косата й блестящ облак около тях.
В снопа лунна светлина острите, ъгловати черти на лицето на Рейвънхърст изглеждаха издялани от мрамор. Той не можеше. Той не трябваше — не дори сега.
Тес чакаше напълно замряла.
— Gwellan-karet15.
Думите изригнаха между тях с нежна сила, увисвайки като кама в напрегнатото мълчание, което изпълни стаята.
Тес се изсмя веднъж, накъсан, рязък звук.
— Или може би, Андре, сега когато зная твоята тъмна тайна, ти не ме искаш повече?
Грубите китки на Рейвънхърст сграбчиха китките й, докосване — брутално и все пак странно внимателно.
— Gwerhez vari16 — промърмори той, притегляйки я към гърдите си. — О, аз те искам, малката, и те искам откакто за първи път те видях да се криеш в розовата градинка във Феърли преди пет години, твоите очи, оживени от зеления огън, твоята коса като тъмен пламък около раменете ти. Мили Боже, никога не съм преставал да те желая.
Неговите думи падаха върху Тес, ослепявайки я под планината от болка и грубо предателство. До последния момент тя се надяваше, че е сгрешила.
Но повече не.
Тя отпусна главата си назад, див, задавящ я смях се изтръгна от устните й.
— Не, Тес — мърмореше той. — Недей.
Тя беше над него сега и тъмнината беше по-лоша от всичко, което тя беше познала през нейните дни и нощи на слепота. Тогава тя беше имала светлина, светлината на Андре и надеждата, която той й беше дал.
— Андре льо Брикс — каза тя. — Капитан и корсар. Само още една лъжа върху всички други. Мили Боже, ти не си по-различен от моя… от човека, който претендираше да ми е баща!
— Не е лъжа — промърмори Рейвънхърст. — Фредерик Дейн Андре Джордан Льо Брикс Сент Пиер. Моята майка беше Льо Брикс от Морбихан. Къщата беше нейна, Тес. И аз никога не съм водил там друга жена. Само теб — бързината правеше гласа му дрезгав.
Познат сега и опасно скъп, съблазнителен с всяка сричка, която произнасяше.
Буен смях разтърси нежните рамене на Тес. Дори сега той искаше да я убеди в своята невинност, след като разруши последната й капка надежда, изтривайки с един удар дългите години на нейното възстановяване. Накрая той беше направил точно това, за което се беше заканил френския корсар, даде си тя сметка смътно.
Той беше стигнал до душата й и беше откъснал сърцето от гърдите й.
То беше негово, Тес го знаеше сега. Дали на Дейн или на Андре нямаше никаква разлика. Сърцето й винаги е било негово.
Изведнъж тя се раздвижи, лицето й обляно от сълзи, които блестяха като сребърни, докато се извиваше и бореше, попадайки в лъча лунна светлина.
— Не ти беше достатъчно да предадеш един път, нали? Не, ти трябваше да повториш своята перфидност. Мръсен, гаден лъжец! Не, убиец, това си ти, защото ти уби Андре!
— Престани, Тес. Андре все още съществува. Той е едната част от мен, гласът на моята младост, радостта на капитана при своя щурвал. Но ти не можеш да го имаш без мен. Такъв е животът, Тес: доброто не може винаги да се отделя от лошото. Това е, което не можеш да приемеш, нали?
Тя не отговори, очите й бяха бездънни, тъмни от безкрайната болка.
— Това беше лоша игра — начин да се върнеш при мен и да получиш отговорите, от които ти имаше нужда за твоето гадно Адмиралтейство. Дори ако то — гласът й беше разрушен от ридания, — дори ако то означаваше да ме предадеш с разяждащото страдание на надеждата. Мили Боже, защо си ме научил да се надявам отново?
Незабелязано се разнесе шум от криле от близките сенки. Минута по-късно Максимилиан изплува от тъмнината в снопа лунна светлина, топка от алено червено и смарагдово и когато закачи главата на Рейвънхърст. Изненаданият виконт се наведе псувайки.