Морланд седеше неподвижен, гледайки дълбоко в душата на своя приятел, където видя отразени жестоките мигове на собствените си кошмари.
— Загубил съм вкус към борбата — каза накрая Рейвънхърст. Пръстите му здраво държаха гравирания бокал. — Не, за бога, аз свърших играта на война. Морето е дяволски студена и непрощаваща победителка, Тони. Така че за мен са истинските жени и хубавото вино. Няма с какво повече да се съобразявам освен с удоволствието през следващата нощ!
Морланд стегна пръстите си докато изучаваше твърдото лице на своя приятел. Проницателните му сини очи се присвиха, преминавайки през покритите с белези китки на Дейн и белите кичури, които неумолимо сребрееха по слепоочията му.
Разбира се, Морланд знаеше, че Рейвънхърст отказа да обсъжда своята роля в разгромяването на флагмана на Вилнюв при Трафалгар. Той знаеше също, че офицерът яростно беше отказал препоръката за неговата храброст при този сблъсък.
Това което повече безпокоеше Морланд, беше, че приятелят му отказваше да говори за онова, което беше дошло по-късно — онези адски месеци миналата година след Коруна, месеци прекарани в пътуване към дома през неприятелска територия, след като е бил изхвърлен зад борда при избухването на снаряд. О, той се беше обърнал към Адмиралтейството с доклад за своето завръщане. Но това беше само схемата на истината — териториите и придвижването на войската.
Останалото безпокоеше Морланд, кървавата плът и сълзите през тези дълги месеци. Това бяха неща, които не се забравят лесно. „Всички носеха белезите на тази кървава война“ — мислеше Морланд ядосано.
И това нямаше да свърши скоро.
Рейвънхърст рязко се завъртя.
— По дяволите, Тони, Аз нямам нищо общо с това! Разреших ти да говориш, защото си мой приятел, но, за бога, никога повече не се връщай на този въпрос — той измърмори живописно проклятие, свивайки юмруците си и пъхайки ги дълбоко в джобовете на копринената си мантия.
— Отлично разбирам, приятелю мой. По-добре, вероятно, отколкото ти самият.
Бавно графът разгъна дългото си тяло и се изправи, опитвайки се да прикрие своята скръб. Това което Старецът възложи, би могло да бъде отлично предписание за Дейн. Той се беше опустошавал шест месеца досега, откакто се върна в града. И всичко, което имаше да покаже за своето безпътство, бяха няколко мрежички от линии около устата му и на челото.
Но някой може да каже, че най-накрая решението трябва да бъде на Рейвънхърст.
Морланд обърна лицето си, заемайки се усърдно с бастуна си със сребърен връх, който беше паднал на пода. Когато най-накрая се изправи, лицето му беше безизразно.
— Е, това е то. Трябваше да направя последен опит — заради Стареца, не заради мен.
„И заради теб“ — помисли Тони. Той насили чертите си във вяла усмивка.
— Карай напред и се наслаждавай, приятелю мой. Бог знае, че ти си го заслужил. И предай моите поздрави на леля — този страховит стар дракон, когато я видиш следващия път. Все още не съм забравил как тя ме биеше на Фаро.1
Когато Дейн го последва към вратата, той вдигна ръка за сбогом.
— Не е необходимо да ме изпращаш. Точно сега ти имаш други неща, с които да се занимаваш, докато аз съм тъжно сгрешил.
Морланд прибра ръкавиците си и наметна на раменете си горната си дреха. Без да каже повече нищо той се обърна и непохватно излезе от стаята.
Дълго време Дейн стоеше неподвижно, слушайки ехото от колебливите стъпки на своя приятел. Накуцването беше леко, но безпогрешно, когато Морланд се движеше надолу по тихата улица.
С горчиво проклятие виконтът глътна последното бренди, след това отпусна глава върху ръцете си. Обхвана челото си и се опря на студената празна решетка.
И така, Лисицата използваше голямата стара развалина при Феърли за база, да? Среднощните очи на Дейн се стесниха. Трудно за вярване. Безразсъдната храброст на този мъж и щедростта му към местното население бяха достигнали легендарни размери, дори тук, в Лондон. А, Лисицата е човек, когото трудно можеш да спипаш. Но сега той се беше уморил да стоварва чай и бренди. Искаше да играе по-дълбока игра — да носи тайни и злато в подкрепа на Наполеоновите армии.
Мръсна измет! Леден бяс лизна кръвта на Дейн. Всеки факт шепнеше. Всяка продадена гвинея означаваше повече разпиляна английска кръв. Не осъзнаваше ли това подлецът? Или не се интересуваше?
А тя? Чудеше се Рейвънхърст. Ако Лисицата работеше от Феърли, как можеше тя да не е въвлечена?