Нещо теглеше очите му на юг, където объркана мрежа от диги и канали светеше на немощната светлина от половин луна.
„Скоро дори тази светлина ще си отиде“ — помисли той, изучавайки тежките буреносни облаци, които се скупчваха над канала.
Изведнъж настръхна — отново се появи фино изтръпване по целия му гръб. Безпокойствие… и нещо повече.
Внезапно той се изправи на седлото. Възпалените мускули и бодящия гръб бяха забравени, когато пришпори Фараон напред през пустинната пълноводна равнина.
— Почакай, капитане! Ей там, близо до тръстиките! Кълна се, видях нещо да се движи!
Беше един от мъжете на Еймъз Хоукинс, осъзна Тес като се сниши зад ниска стена от блатна трева на ръба на един от многобройните канали, които кръстосваха тресавището.
Тя чу ядосаните проклятия на Хоукинс в далечината. В това време неговите мъже вдигаха врява, търсейки навътре своята плячка. Внезапно един от митническите офицери се обади:
— Там! В тръстиката! Отново се размърда!
Тес потрепера, преглъщайки стон на уплаха. Те я бяха открили!
Отчаяна, тя премигна, за да задържи сълзите си като се опитваше да се концентрира. Ребрата я боляха, защото беше паднала докато пресичаше тресавището. Краката й бяха оловни. Сърцето й биеше като чук. Тя се приведе по-ниско, молейки се буйната растителност да я скрие.
От далечния край на реката Хоукинс започна да смъква хората си надолу.
Често примигващите очи на Тес се вдигнаха към високата земя в далечината, където покритите с плочест варовик кулички на приориата4 очертаваха своите силуети срещу бледата издигаща се луна.
Феърли, помисли тя, треперейки. Какво безумие си ми докарал този път?
Но нямаше време да съжалява, никакво време за страх.
Не и с Хоукинсовите минути зад нея.
Стисна зъби здраво и започна да се придвижва, игнорирайки болката и страха, който пролазваше в краката й. Скоро нейната сянка беше обхваната в огромното море от сенки, които се носеха леко под оловното небе.
Рейвънхърст съвсем се вкисна, когато пресече Джибитското тресавище. Връхната му дреха подгизна, а ботушите му залепнаха за стремената.
Той рязко присви очи. Ако не се лъжеше, тази солидна черна стена пред него беше линията на магазините по протежение на кея.
Почти там, благодаря, господи. Миг по-късно стръмната дължина на „Мърмейд стрийт“ беше пред него. Копитата на Фараон отекнаха остро, когато стъпиха върху калдъръма.
Градът изглеждаше пуст. Само една слаба светлинка мъждукаше на върха на хълма.
Мърморейки, Дейн дръпна юздите на своя кон. Още веднъж той усети това странно, дразнещо, болезнено прищракване в гърба.
Три фигури се изплъзнаха от сенките.
— Не мърдай, пътнико! — грубо заповяда мъжът отпред. — Дръж ръцете си встрани от палтото и казвай по каква работа си в Рай.
Докато говореше мъжът измъкна изпод наметалото си дулото на мускет, откривайки тъмночервена униформа.
Така, драгуните са навън тази нощ. Рейвънхърст събра хлабаво поводите в едната си ръка. За всеки случай.
— Аз имам работа с магистрата, но най-напред ще отида у Ейнджъл, където възнамерявам да отседна тази нощ.
— Каква работа? — настоя драгунът, заприщвайки пътя на Дейн.
Сигурният тон на мъжа вбеси Дейн. Той никога не е харесвал кавгаджиите, независимо дали бяха французи или англичани. Нито пък искаше да погледне към дулото на пушката.
— Работата ми е от официално естество — изръмжа той. — Поддръжка на военния канал, да бъда точен. — По дяволите! Засега нямаше намерение да дава гласност на своето присъствие в Рай. Но тези мъже не му оставиха избор.
Острите светлосини очи на Рейвънхърст пробягаха по униформата пред него.
— Аз съм виконт Рейвънхърст, новият комисионер. Вярвам, че отговорих на въпросите ви, сержант.
Нещо като гневен изблик на заповед в този гробовен глас накара драгуна да направи несъзнателна крачка назад. Рейвънхърст не чака отговор, пришпори Фараон нагоре по междуселския път.
Кожата по гърба му настръхна и по целия път до върха той чувстваше втренчените погледи на мъжете.
Двадесет минути по-късно Тес най-после достигна края на пълноводната равнина.
Всичко около нея беше тихо. Дъждът почти беше престанал да ръми и провлечени облаци танцуваха пред луната. Не виждайки никакъв знак за присъствието на Хоукинсовите мъже, тя се подаде и напълни дробовете си с въздух. Въпреки че беше май, студът беше жесток. Зъбите й тракаха, а стъпалата и пръстите й се бяха вкочанили. Почувства се много лека, почти безтегловна, като че ли плуваше над земята.