Дълго време Рейвънхърст стоя по средата на спалнята, вгледан в разпръснатите стъкла, които блестяха на пода.
Сляпо се взираше в изцапаната с кал кожа.
Малката проклета кучка! Да, беше дяволски умна. Трябва да е била доста отчаяна, за да предприеме такава стъпка. Краят на чаршафите се люлееше най-малко на — присви очи преценявайки разстоянието — двадесет фута над земята.
Рейвънхърст издърпа импровизираното въже и затвори прозореца като не усети как стъклото потрепери заплашително от силата му.
Сви юмруци, обърна се и заслиза по стълбите, за да провери задната градина.
Знаейки, че нищо няма да открие.
Знаейки, че тя си бе отишла, беше избягала от мрежата му още веднъж и сега може би му се присмиваше.
В този момент Тес бе много по-близо, отколкото Рейвънхърст предполагаше. Далеч не й бе до смях, докато седеше свита в килера, вслушана бездиханна в приглушените стъпки на босите му крака по стъпалата.
Стана! Похитителят й, както и Хоукинс бяха приели, че стаята е празна. Да, мъжете бяха по перченето, но жените бяха тези с истинския интелект!
Когато стъпките заглъхнаха, тя бавно се измъкна и пролази до прозореца, за да не я видят. Устните й се извиха в тържествуваща усмивка, когато видя високата фигура на Рейвънхърст да крачи към градината отзад.
Не чака повече. С дългата вееща се риза, тя се завъртя и се затича по стълбите.
Седнала в безвкусен копринен фотьойл край еркерен прозорец, гледащ към „Уочбел Стрийт“, мисис Нермион Тредуел правеше безцелни опити да завърши сложно ръкоделие, изобразяващо Мадоната с детето.
Изневиделица иглата се изплъзна и прободе пръста й. Тя изруга под носа си, след което бързо се огледа, за да се увери, че онова глупаво създание — Алисия Грабтрий, бе достатъчно далеч, за да не чуе.
Намръщи се от отегчение, захвърли некадърно свършената работа и отиде до прозореца.
Изведнъж малките й кръгли очи се ококориха — не можеше да повярва на очите си. Гледката бе абсурдна. С остър вик тя се наведе напред и любопитството й бе наказано с внезапна болка в носа, който се сблъска с прозореца.
— А-Алисия! — извика тя, с ръка върху масивните си развълнувани гърди. — Лекарството ми! Веднага!
На отсрещната страна на улицата, седнал сам на маса край прозореца в „Трите херинги“, Еймъз Хоукинс пресушаваше втората халба бира.
Доволна усмивка се изписа на лицето му, като си припомни яростния поглед на виконта, когато видя, че птичката му е отлетяла. „Но коя бе тя?“ — запита се инспекторът като присви очи. Новата сервитьорка от „Dog & Dyck“6? Или някоя от Ейнджъл, може би? Не е Люси, бе сигурен в това, защото я бе пробвал няколко пъти и можеше да гарантира за отдавна отнетата й девственост.
Огледа се разсеяно през прозореца и видя как двама драгуни ходят наперено по улицата. Изведнъж скочи от стола си като разля бирата в бързината, за да се приближи до прозореца.
Бели, стройни крака, едва прикрити от вееща се бяла риза.
Женски бедра, за Бога! Адски красиви при това!
Тогава тя изчезна зад ъгъла, преди Хоукинс да може да отиде да погледне отблизо.
За момент той остана неподвижен, все така наведен напред, а върху червендалестото му лице бе изписано недоумение.
Тогава се размърда и обърна тежкия стол на земята, и се запъти към вратата.
Рейвънхърст изруга. В градината нямаше никой, както бе предполагал. Сви устни и се запъти обратно към къщата. На задната врата се спря, защото усети течение в коридора.
Намръщен прекоси помещението към отворената главна врата.
Замръзна на място, хванал се за рамката на вратата. И тогава, за първи път в живота си, Дейн Ст. Пиер — четвъртият виконт Рейвънхърст, се оказа без думи пред гледката на стройни женски крака но средата на „Уочбел Стрийт“.
ГОЛИ КРАКА! А собствената му ленена риза прикриваше извивките отгоре.
Устата му пресъхна. Една вена изскочи на слепоочието му. Вцепенен, той гледаше как Тес Лейтън се стрелва по паветата и изчезва зад един тисов храст край двама пияни драгуни, току-що излезли от „Трите херинги“.
По дяволите! Трябва през цялото време да се е крила в стаята му и само е чакала той да излезе. Била е вероятно в килера или под леглото.
И сега имаше невероятната дързост да тича през центъра на Рай, прикрита само от неговата риза! Изглежда още веднъж я бе подценил!
Присви очи и загледа храста, зад който бе изчезнала. Тези вейки сигурно нараняваха много лошо босите й крака, усмихна се той.
Тя бе достоен противник, Дейн трябваше да признае това, и много по-умна отколкото бе предполагал.