Наличникът на шлема беше вдигнат; властното благородно лице подхождаше напълно на богатото облекло и въоръжение. Дик се посмути, когато стана от мястото си и пристъпи, за да посрещне своя пленник.
— Благодаря ви за точността, милорд — каза той, като се поклони ниско. — Ще бъде ли угодно на ваша светлост да слезе от коня?
— Сами ли сме тук, момко? — запита другият.
— Не съм толкова прост — отговори Дик — и ще призная на ваша светлост, че гората и от двете страни на кръста е пълна с мои момци, всички с оръжие в ръка.
— Постъпили сте разумно — каза лордът. — Много съм доволен от това, защото миналата нощ се сражавахте безразсъдно, като някой несвестен сарацин, а не като християнски воин. Но не на мене, победения, подобава да ви съдя.
— Вие бяхте наистина победени, милорд, щом чувствувате сам, че е така — отговори Дик, — но без помощта на вълните аз щях да съм по-зле от вас. Вие имахте щастието да ми оставите няколко белези от кинжал, които ще нося. Както и да е, милорд, струва ми се, че и опасността, и ползата от снощното безразсъдно сбиване на брега се паднаха на мене.
— Виждам, че сте много остроумен, щом говорите така шеговито за тази случка — каза непознатият.
— Не, милорд, не съм остроумен — отговори Дик, — нито се стремя да си предам някаква заслуга. Но като виждам сега на дневна светлина какъв храбър рицар се е предал — не на моето оръжие, а на съдбата, на тъмнината, на морските вълни — и колко лесно борбата би могла да вземе за неопитен боец като мене съвсем друг обрат, не се учудвайте, милорд, че съм почти смутен от победата си.
— Добре говорите — каза непознатият. — Как се казвате?
— Именувам се, с ваше позволение, Шелтън — отговори Дик.
— А аз се казвам лорд Фоксхем — добави другият.
— Тогава, милорд, вие сте опекун на най-прекрасната девойка в Англия — отговори Дик. — И в такъв случай аз няма да се двоумя какъв откуп да поискам за вас и за ония, които бяха пленени заедно с вас на брега. Аз ви моля, милорд, да благоволите милостиво да ми дадете ръката на моята любима, Джоана Седли; в замяна ще получите свободата си, свободата на вашите хора и ако желаете, моята признателност и преданост до гроб.
— Но нали ваш настойник е сър Даниъл? Така чувах да се разправя, ако вие именно сте синът на Хари Шелтън — каза лорд Фоксхем.
— Ще благоволите ли да слезете от коня, милорд? Тогава ще ви разкажа подробно кой съм, какво е моето положение и защо дръзвам да правя такива искания. Моля ви се, милорд, седнете на това стъпало, изслушайте ме докрай и ме съдете снизходително.
С тези думи Дик подаде ръка на лорд Фоксхем, за да му помогне да слезе от коня; отведе го при кръста на могилката; настани го на мястото, гдето сам бе седял преди малко; застана почтително пред благородния си пленник и му разказа всичките си преживелици до събитията от вчерашния ден.
Лорд Фоксхем го слушаше внимателно и когато Дик свърши, му каза:
— Мастър Шелтън, вие сте един безкрайно щастлив, но и нещастен младеж; щастието ви е било заслужено, а нещастието съвсем незаслужено. Обаче не унивайте, защото си спечелихте приятел, комуто не липсва нито власт, нито доброжелателство. При все че на човек с вашия произход не подобава да дружи със скитници, признавам, че сте храбър и почтен, опасен в бой и учтив в мир, младеж с отличен нрав и смело държане. Що се отнася до именията ви, няма да ги видите, докато не стане нов преврат; докато властвуват ланкастърци, от имота ви ще се ползува сър Даниъл. И въпросът за девойката, на която съм настойник, не е лек; обещал съм я на един благородник, мой роднина, по име Хемли; това обещание е отдавнашно…
— А сега, милорд, сър Даниъл я е обещал на лорд Шорби — прекъсна го Дик. — И при все че това обещание е съвсем отскоро, то има най-много изгледи да се изпълни.
— Прав сте — възрази негова светлост. — И тъй като аз съм ваш пленник, комуто сте обещали само едно: да му пощадите живота, а пък и девойката е за нещастие в чужди ръце, давам съгласието си. Помогнете ми с вашите юнаци…
— Милорд — извика Дик, — та това са същите скитници, за чиято дружба ме упрекнахте.
— Няма значение какви са, щом умеят да се бият — отвърна лорд Фоксхем. — Помогнете ми и ако освободим девойката, давам ви честната си рицарска дума, че тя ще се омъжи за вас!
Дик преви коляно пред пленника си, но лордът скочи пъргаво от мястото си в подножието на кръста, вдигна младежа и го прегърна като син.
— Хайде — каза той, — щом ще се жените за Джоана, трябва още отсега да станем приятели.
Глава IV
„Добра надежда“
След час Дик закусваше в „Козела и гайдата“ и изслушваше докладите на своите пратеници и часовои. Дъкуърт още отсъствуваше от Шорби. Това се случваше често, защото той провеждаше твърде разностранна дейност, имаше най-различни интереси, ръководеше много и разнообразни дела. Той бе образувал дружината Черната стрела от жажда за мъст и пари, но тия, които го познаваха добре, смятаха, че е оръдие и представител на могъщия „създател на крале“ в Англия, граф Ричард Уоруик 22.
Както и да е, в негово отсъствие за ръководител в Шорби оставаше Ричард Шелтън; затова той беше така загрижен и замислен, докато се хранеше. С лорд Фоксхем бяха уговорили да нанесат още тази вечер решителен удар и да освободят със сила Джоана. Но препятствията бяха много и всеки от пристигащите съгледвачи донасяше все по-неприятни вести.
Разтревожен от снощната схватка, сър Даниъл увеличил охраната в малката къща и не се задоволил с това, а оставил конни разезди из всички съседни улички, за да бъде незабавно уведомен за всяко раздвижване наоколо. В същото време в двора на дома му стояли оседлани коне, а ездачите, въоръжени от глава до пети, чакали само знак, за да препуснат.
Замисленото през нощта начинание изглеждаше все по-мъчно осъществимо; изведнъж лицето на Дик се проясни.
— Лоулес — извика той, — като си бил моряк, можеш ли да ми откраднеш един кораб?
— Мастър Дик — отговори Лоулес, — ако ме подкрепите, съгласен съм да открадна и йоркската катедрала.
Те тръгнаха веднага към пристанището. То беше доста голям залив, заобиколен с пясъчни хълмове, пръснати дюни, корабни отломки и полуразрушени сгради от градските покрайнини. Имаше много кораби и лодки, едни на котва, други изтеглени на брега. Продължителното лошо време ги бе принудило да избягат от открито море и да се приберат на завет в пристанището, защото натрупаните черни облаци и студените сухи или снежни вихрушки предвещаваха не подобрение на времето, а напротив — близка и по-страшна буря.
Поради студа и вятъра повечето моряци се бяха прибрали на сушата, гдето ревяха и пееха из крайбрежните кръчми. Много кораби се люшкаха на котвите си без никаква охрана и тъй като денят напредваше, а времето не даваше никакви признаци за подобрение, броят на тези кораби постоянно се увеличаваше. Към тях именно — и то към най-отдалечените — се насочи Лоулес, а Дик, седнал на една почти затънала в пясъка котва, заслушан ту в буйния, могъщ и злокобен рев на бурята, ту в дрезгавите песни на моряците в най-близката кръчма, скоро забрави обстановката и грижите си, спомняйки си с радост обещанието на лорд Фоксхем.
Сепна го побутване по рамото. Беше Лоулес, който му показа до самия изход на пристанището самотен малък кораб, люшкан леко и равномерно от прииждащите вълни. Блед лъч от зимното слънце озари в същия миг палубата и очерта ярко кораба върху фона на тъмен облак; при това мигновено озаряване Дик можа да различи двама души, които караха една малка лодка покрай кораба.
— Запомнете го добре, сър — каза Лоулес. — Този кораб ще вземем довечера!
Лодката се оттегли от кораба и двамата мъже, насочили носа й по посока на вятъра, загребаха бързо към брега. Лоулес се обърна към някакъв случаен минувач.
— Как се казва ей оня кораб? — запита той, като посочи малкия съд.
— „Добра надежда“, от Дортмут — отговори минувачът. — Капитанът му се казва Арблестър. Ей оня, дето гребе до носа на лодката.
На Лоулес не трябваше нищо друго. Като поблагодари набързо на минувача, той отиде по брега до песъчливото заливче, към което се насочваше лодката, настани се там, и щом видя, че моряците от Добра надежда наближиха достатъчно, за да могат да го чуят, започна нападението си.
22
Граф Ричард Уоруик на три пъти през живота си е организирал смяната на английски крале. Б.пр.