— Я гледай, побратимът Арблестър! — извика той. — Добра среща! Наистина, побратиме, кълна се в разпятието, че е добра среща! А това „Добра Надежда“ ли е? Да, мога да я позная между десет хиляди! Чудесен кораб! Хайде, побратиме, слизай да пийнем! Аз получих имението, за което ти разправях. Нали помниш? Сега съм богат; не плавам вече из моретата, а само из билков ейл! Дай си ръката, приятелю! И ела да пийнеш със стар другар.
Шкиперът 23Арблестър, дълголик възрастен мъж, обгорял от ветрове и слънце, с окачен на шията нож, напомнящ по походка и държане всеки сегашен моряк, се отдръпна учудено и недоверчиво. Но споменаването на имението и главно пиянското добродушие и другарство, проявено много изкусно от Лоулес, успяха да победят мнителната му сдържаност; той се поотпусна, протегна ръка и стисна здраво десницата на скитника.
— Не — каза той. — Не мога да си спомня кой си. Но все едно. Ние с моя Том сме готови да пийнем с всеки побратим. Том! — обърна се той към моряка, който го придружаваше. — Ето един побратим, на когото не мога да си спомня името, но все едно — сигурно е отличен моряк. Ела да пийнем с него и приятеля му.
Лоулес ги поведе напред; след малко и четиримата се настаниха в една пивница, построена неотдавна малко по-настрана от другите и затова непрепълнена с хора, както ония, които бяха по-близо до пристанището. Беше проста дървена барака, напомняща твърде много днешните горски заслони; вътре имаше един-два шкафа, няколко голи пейки и поставени върху бурета дъски, които служеха за маси. Насред помещението, раздухван отвред от силно течение, пламтеше и димеше огън от останки на разбити кораби.
— Ето — каза Лоулес, — истинска моряшка радост: хубав огън и пълна чашка на брега, докато навън бурята реве по покривите! За „Добра надежда“! Да й е лек пътят!
— Да — каза шкиперът Арблестър. — В такова време е наистина най-добре да си на брега. Какво ще кажеш, Том? Ти, побратиме, приказваш много хубаво, макар че още не мога да си спомня как ти беше името: ала много добре приказваш. Лек път на „Добра надежда“! Амин!
— Приятелю Дикън — продължи Лоулес, като се обърна към началника си, — мисля, че ти имаше някаква важна работа? Моля ти се, свърши я веднага. А аз ще остана тук с моята славна дружина — двама яки стари моряци; обзалагам се, че тия юнаци ще стоят тук, докато се върнеш и ще пият с мене чашка след чашка. Та ние не сме расли на суша, а сме стари, яки морски вълци!
— Добре го каза! — отговори шкиперът. — Ти можеш да вървиш, момко; защото аз ще стоя тук с твоя побратим и моя побратим, докато мръкне и — кълна се в света Мария! — докато съмне отново! Нали знаеш, когато човек прекара дълго време в морето, солта се просмуква във всичките му кости, та и цял кладенец да изпие, пак няма да утоли жаждата си!
Насърчен и от двамата, Дик стана, сбогува се с другарите и забърза пак в бурната привечер към „Козела и гайдата“. Оттам изпрати вест на лорд Фоксхем, че ще разполагат с отличен кораб, щом се мръкне. После взе двама души от Черната стрела, които разбираха горе-долу от мореплаване, и се върна към песъчливото заливче.
Лодката на кораба „Добра надежда“ беше между многото други, но се различаваше лесно от тях, защото беше необикновено малка и слаба. Когато Дик и двамата му спътници седнаха в нея и почнаха да се изтеглят от заливчето към пристанището, черупката се гмурна във вълните и почна да се люшка от всяко подухване на вятъра, сякаш ей сега ще потъне.
Както вече казахме, „Добра надежда“ бе пуснала котва далеко от брега, гдето вълнението беше още по-силно. Всички други кораби бяха от нея на разстояние не по-малко от няколко корабни въжета; най-близките бяха съвсем безлюдни; а когато лодката ги наближи, гъста снежна виелица и внезапно притъмняване скриха още повече движенията на Дик и спътниците му. Те се озоваха с един скок върху люлеещата се палуба, като оставиха привързаната към кърмата лодка да се люшка над вълните. „Добра надежда“ беше превзета.
Тя бе хубав, здрав кораб, с палуба, закрита към носа и по средата, но открита откъм кърмата. Имаше една мачта и беше нещо средно между платноходка и мауна 24. Изглеждаше, че собственият й Арблестър бе направил отлично пътуване, защото трюмът беше пълен с бутилки френско вино; а в кабината му освен образа на дева Мария, който доказваше, че капитанът е набожен, имаше доста заключени шкафове и сандъци, от които личеше колко е богат и предвидлив.
Едно куче, единствен обитател на кораба, залая яростно и почна да хапе нашествениците по петите, но скоро го изритаха в кабината и го заключиха заедно с основателното му възмущение. След това запалиха лампа, която окачиха за дебелото мачтово въже, за да могат да видят кораба от брега; после пробиха едно буренце и в чест на нощното приключение изпразниха по чашка превъзходно гасконско вино; а докато единият скитник приготвяше лъка и стрелите си, за да пази кораба от нови нашественици, другият спусна лодката и скочи в нея, очаквайки Дик.
— Отваряй си очите, Джек — каза младият предводител, преди да последва подчинения си. — Ти ще си добре тук.
— Да — отвърна Джек, — много добре ще съм наистина, докато сме на котва, но щом корабът си покаже носа вън от пристанището… Вижте как затрепери! Горкият, щом чу думите ми, и сърцето му трепна от страх в дъбовите ребра. Я вижте, мастър Дик, колко се стъмни!
Станало бе наистина невероятно тъмно. Огромни вълни налитаха една след друга из мрака и „Добра надежда“ непрестанно се издигаше и плъзгаше надолу. Ситни снежинки и тънички струи от морска пяна долитаха и оросяваха палубата; а вятърът свиреше тъжно между корабните въжета.
— Зловещо време, ей богу! — каза Дик. — Но какво от това? Такава виелица бързо минава.
Все пак го тревожеше и потъмнялото небе, и виенето на вятъра; когато слезе от „Добра надежда“ и загреба с все сили обратно към брега, той се прекръсти набожно, молейки се богу за всички, които бяха излезли тая нощ в морето.
Край заливчето се бяха събрали вече дванадесетина от неговите хора. Дадоха им лодката и им заповядаха да тръгнат веднага към кораба.
Малко по-нататък Дик видя лорд Фоксхем, който побърза да го посрещне, закрил лице с тъмна качулка, а бляскавата броня — с грубо червеникаво наметало.
— Наистина ли смятате да излезете в морето, млади Шелтън? — каза той.
— Милорд — отговори Ричард, — около къщата караулят конници, не можем да я доближим по суша, без да вдигнат тревога; а щом сър Даниъл узнае намерението ни, да мислим, че ще го изведем на добър край е все едно, с ваше позволение, да гоним тоя, дето духа. Ако тръгнем по море, се излагаме на опасност от стихиите, но все пак има изгледи да сполучим и да отвлечем девойката.
— Добре — каза лорд Фоксхем. — Водете ме. Ще дойда с вас, за да не се посрамя, но признавам, че бих предпочел да съм сега в леглото си.
— Да тръгнем в тая посока тогава — каза Дик. — От там ще вземем водач за кораба.
И той тръгна към пивницата, гдето бе дал среща на част от хората си. Някои се разтакаха отвън; други бяха влезли смело вътре и избирайки място колкото е възможно по-близо до другаря си, бяха заобиколили Лоулес и двамата моряци. Ако се съдеше по разстроените им лица и мътни погледи, и двамата бяха отдавна прехвърлили мярката; когато Ричард влезе, последван от лорд Фоксхем, двамата моряци и Лоулес пееха стара, тъжна моряшка песен, на която бурята пригласяше.
Младият вожд огледа бързо заслона. В огъня бяха току-що нахвърляли нови дърва и гъстият чер дим бе замъглил ъглите на помещението. Ясно беше все пак, че хората на Дик бяха далеч по-многобройни от останалите посетители. Успокоен от това — в случай, че замисленият от него план не сполучи, — Дик отиде към масата и зае по-раншното си място на пейката.
— Хей — извика пияният собственик на кораба, — ти пък кой си?
— Искам да ви кажа една дума отвън, мастър Арблестър — отговори Дик, — и то по ей такава работа.