Выбрать главу

— Шефът беснее. А пък аз страшно съжалявам, че ти споменах за тази теория. Има стотици такива измишльотини, Джек. Съжалявам.

— Горе главата, Бил. Няма да е твоя грешката, ако не всичко върви по най-добрия начин. Не трябва да имаш никакви угризения на съвестта. Исках да се отърва, това е всичко. Не исках да… Все едно. Така ще е по-добре, насаме с рака. Не искам семейството ми да седи покрай мен и да се опитва да направи всичко възможно. А пък и това все пак си е една експедиция… е, вярно, че е едноместна. Бих искал да се постараете вестниците да не го раздуват. А пък на Сю кажете само, че е трябвало по-рано да тръгна. И че я целувам. И нея, и децата. И ги пазете. Крег, ако аз… ако аз вече…

— Добре, Джек. Не се тревожи. Що се отнася до вестниците… Шефът няма да остави нищо да се разчуе. Не искаме да рекламираме пропуските си. Не бихме искали да се превърне в мода.

— Благодаря.

Настъпи неприятна тишина. Командорът потърка гърлото си.

— Бил, я ми кажи, имам ли някакъв шанс да си прав? Гласът на Крег беше отпаднал.

— Пенроуз описва какво вероятно става, когато един космонавт доближи този така наречен хоризонт на събитията. Човек в началото не забелязва нищо. Няма да има възможност за никакво локално измерване или за каквото и да е управление. Силите на прилив-отлив — каквото и да разбира под това — се усилват до безкрайност. Цитирам, тъй като книгата му е пред мен: „Ако каквото и да е попадне в такава черна дупка — било космически кораб или водородна молекула, електрон, радиовълни или светлинен лъч — никога не може да се върне обратно. От гледна точка на нашата вселена всичко се превръща в абсолютно нищо.“ Край на цитата. Според него законът за запазване на материята тук не действува. Целият процес според схващанията на Пенроуз трае всичко на всичко само няколко хиляди от секундата.

— Харесва ми това, което казваш. По-добре е от която и да е друга форма на самоубийство. А сега да зарежем всичко, Бил. Болен съм и ми е дошло до гуша от вас. Окончателно изключвам интеркома. Искам да бъда сам.

— Почакай, Джек, за бога! Искам да ти кажа нещо много важно! Трябва да ти го кажа дори и в случай, че…

Джек изключи умолителния глас. Блуждаещата из тялото му болка го беше изнервила. Усмихна се подигравателно. Него не могат да го уплашат. Него не могат да го разубедят.

Изтекоха две седмици, а Джек Флойд не можеше да спи от пулсиращата болка. Правеше безкрайни разходки из тясното пространство, измъкна старите корабни дневници и дори се промъкна и в каютите на екипажа. Извади чекмеджетата, разгледа пазените в тях снимки и дреболии. Преди не би бил способен на това, но сега бе загубил, или по-скоро бе съблякъл всякакво чувство за морал. Чувстваше се като Робинзон. Робинзон, който не желае обществото на хората. Често размишляваше за заболяването си, отдавна превърнало се в предизвикателство към медицината, която вече можеше да лекува почти всички болести, с изключение на рака. Възможно е противосредството да е нещо съвсем просто. Както Флеминг пеницилина, някога някой тип съвсем случайно ще открие противосредството на рака. Ще третира с оцет или шотландско уиски злокачественото разрастване на тъканите и проклетото разрастване ще спре. Въпреки че е възможно и да е на нервна почва. Или пък магнитните полета… евентуално АГ-устройството… Не, това е глупост. Според учените ракът е връстник на човечеството.

Джек Флойд сънуваше комшмари. Имаше ужасни видения. Чуваше странни гласове. Гласове. Веднъж се нагълта с толкова приспивателно, че една не сложи край на всичко. Друг път случайно запали кабината. За щастие автоматичният пожарогасител функционираше добре. Но независимо от това получи рани от обгарянията. Не се бръснеше, брадата му пламтеше с червения си цвят и обхващаше в ужасяваща рамка изтощеното му, смъртно бледо лице. „Като муцуната на дявола“ — промърмори в един момент на просветление.

Всеки ден видимо отслабваше по малко. С погнуса наблюдаваше тялото си, как изчезват мускулите и се подават костите… Понякога включваше радиото, ала веднага го изключваше. После, приблизително три дни преди да пристигне на мястото, където беше „изчезнала“ оная сонда, се опита да повика станцията. Но радиото вече бе глухо.

Последния ден командорът възвърна яснотата на мислите си. Изчезнаха халюцинациите, престана да мисли за Дупката като за някакъв огромен, заплашителен бог. Но все пак го изкушаваха представите за ад и рай.

Ако Крег е прав, то наистина Дупката е брак между рая и ада. Човек влиза в единия край на фунията и излиза от другия пречистен и възроден…

След това настъпи часът. Знаеше го, защото първите признаци бяха някакво молекулно светене и пращене, после пълна тъмнина. Обзе го чувство за празнота, която като че ли го всмукваше, разтопяваше… Командорът искаше да крещи от ужас, но вече нямаше нито гърло… нито гръден кош. Тялото му някак си го сърбеше в празнотата си. На пода се гърчеше в агония всичко онова, което беше останало от Джек Флойд. Бавно се разтвори. И след това Нищото. Прегръдката на Нищото. И вече нямаше никаква болка, само оргазъма на чистата Материя. Това беше изцяло само спомен за сексуалното усещане. Несравнимо… прекрасно. Освен ако…