Но тогава вече изчезна и споменът за материалното му съществуване.
Един месец и десет часа по-късно в приемниците на станцията се появиха сигналите на автоматичното управление на „Триумф“ и той извърши аварийно кацане.
Персоналът на станцията се тълпеше около кораба. Сам Къмбърленд погледна Крег.
— Радвам се, че е размислил и се е върнал. Ако наистина… но да се надяваме, че всичко е наред. Мисля, че това ще е достатъчно доказателство, че ония черни дупки представляват само въображаема опасност.
— Не е сигурно, че я е уцелил — каза намръщено Крег.
Вратата към асансьора обаче не се отваряше. Над тълпата се спусна мъртва тишина.
— Докторът му даваше пет дни — рече Крег.
Техниците се забавиха няколко минути с вратата. Първи влязоха Къмбърленд и Крег. Веднага се отправиха в командната кабина. Никой.
Обиколиха всички помещения. Никъде никой. Главният координатор включи корабния дневник. Беше празен.
Крег извика или по-скоро изпищя.
Под командния пулт лежеше малък труп. Едно новородено. Очите му бяха затворени, а кожата му жълта, като пергамент.
— Не е имало кой да го храни — каза Крег със сълзи в очите. — Това исках да му кажа.