Толкова се напрягах да разбера какво точно вика, че отначало не обърнах внимание с какво е облечена. Когато разпознах панталонките с цвят каки, черната тениска и черната престилка, скочих от мястото си и се втурнах към тях.
— Ванеса! — извика Шарлът подире ми.
— Ей сега се връщам! — викнах през рамо, измъквайки телефона от джоба на шортите. Отворих капачето, без да спирам да тичам, и опрях пръст на цифрата 9. Полицейският участък беше толкова близо до кея, че някой можеше да види боричкането, без дори да става от бюрото. Въпреки това не исках да оставям всичко на случайността.
Не се наложи да звъня на 9115. Щом наближих, спречкването утихна и момчето се втурна към синьо комби с върмонтска регистрация. Момичето със залитане се отправи към плажа и се свлече на пясъка, прикривайки лицето и шията си с ръце.
— Добре ли си?
Натали ахна и вдигна очи.
— Ванеса!
Коленичих до нея.
— Какво стана? Кой беше този?
Тя погледна покрай мен към пръснатите по кея и на брега хора.
— О, не — простена, скривайки лице. — Толкова ме е срам!
— Това ти е най-малката грижа… — Млъкнах, щом забелязах тънката розова линия около врата й. Следата постепенно добиваше морав цвят и на места дори вече посиняваше.
— Аз съм виновна. — Натали протегна към мен скъсаната сребърна верижка. — Ръцете ми така трепереха, че не успях да я откопчая, затова я дръпнах с все сила. Само ако можех сега да съм Сандра Бълок и това да е някакъв филм, а не собственият ми живот, тогава всичко щеше да се уреди, без някой да пострада.
Подозренията ми се разсеяха и аз приседнах край нея.
— Твоят годеник ли беше?
Бившият годеник. — Тя удари с юмрук в пясъка. — Такава съм идиотка. Защо съм такава идиотка?!
Сетих се, че Шарлът е още тук, затова се обърнах и помахах да я успокоя. После дадох знак и на останалите зяпачи, че всичко е наред.
— Отначало… Уил каза, че иска да поговорим. Много било важно, затова трябвало да се срещнем лично. Шофирал е седем часа, за да дойде! Седем. часа! Преди това му трябваха най-много четиридесет минути, за да ме види. И то когато се изви снежна буря, а той не искаше да бъде затрупан у тях без айпода си, който забрави у нас. — Тя отново удари с юмрук в пясъка, но вече по-слабо и се чу само едно меко туп. — А аз глупачката си въобразявах, че иска да ме прибере.
— Не си глупачка — прекъснах я, после замълчах. — Но той не за това е дошъл, така ли?
— Изобщо не беше заради това. — Тя притисна колене към гърдите си и опря чело в тях. — Искаше си пръстена обратно.
— Годежният пръстен ли? Защо?
— Знам ли — сигурно да го даде на новото си гадже. Или да го продаде и да купи друг за новото си гадже. Откъде да знам. И на кого му пука?! — Тя въздъхна. — Всъщност на мен ми пука. Защото…
— Защото си човешко същество — завърших вместо нея. — Всеки друг на твое място би реагирал по същия начин.
Тя изви глава и ме погледна.
— Мислиш ли? Значи всеки друг щеше да крещи с всичка сила, унизявайки се пред хората, като разиграва епична драма от такъв мащаб?
— Ти на това епично ли му викаш? — попитах весело. — Ама, моля ти се! Това тук е туристическо градче. На кея са се разигравали къде-къде по-страшни неща особено когато някакви хора цял ден са се пържили на слънце, а после са гуляли цяла нощ.
Ъгълчето на устата й леко се повдигна, после пак се отпусна.
— Въпреки това ти се втурна насам.
Кимнах.
— Вярно, така е. След случилото се с Карла и онова в ресторанта… Изглежда, нервите ми са на ръба. Но това е мой проблем, не твой.
— Е, все пак съм ти благодарна. — Тя подсмръкна и избърса очите си. — Пейдж казва, че си страхотна приятелка. Явно е така.
Исках да се уверя, че вече наистина е добре, затова се разположих до нея на пясъка и двете потънахме в утешително мълчание. Сетих се за подозренията си към нея, за това колко ревнива бях към приятелството й с Пейдж и се почувствах зле. Тя преживяваше труден период. Как тогава да не се вкопчи като удавник за сламка в първия срещнат? И защо да не иска да се потопи в един съвсем различен свят, който да й помогне да забрави проблемите си? Аз най-добре знаех колко примамливо е това.