Свърших моя lapin du chef[8], а семейството още беше на салатата. Няколко минути се чуваше само потракването на приборите по чиниите. Не ми беше възможно да чета, затова тихо ги наблюдавах над книгата. Бащата чупеше залъци хляб в чинията си, за да отопи остатъците от винегрета. Навеждаше глава, за да поеме всяка хапка, сякаш не го хранеше неговата ръка. Момчето свърши, побутна чинията си на една страна и обърса уста с опакото на ръката си. Приличаше на жест, дължащ се на разсеяност, защото то се хранеше внимателно и доколкото виждах, устата му не беше омазана с ядене. Но аз бях външен човек, а това може би бе жест на предизвикателство, продължение на отколешен конфликт. Бащата мигновено изтърси някаква фраза, включваща думата serviette[9]. Майката спря да се храни и ги наблюдаваше, без да отмества поглед. Момчето взе кърпата от скута си и внимателно я притисна не към устата си, а към едната, а после и към другата буза. За едно толкова малко дете това със сигурност беше безхитростен опит да постъпи правилно. Баща му обаче не мислеше така. Наведе се през празната салатиера и силно блъсна детето под ключицата. Ударът свали момчето от стола на земята. Майка му се надигна и улови ръката му. Искаше да се намеси, преди то да се разреве, и така да запази приличие в ресторанта. Детето едва ли си даваше сметка къде е, докато тя не изсъска: Tais-toi! Млък! Tais-toi! Без да става от мястото си, майката успя да издърпа момчето обратно на стола, който мъжът й сръчно бе изправил с крак. Двойката определено действаше в съзвучие. Изглежда, смятаха, че щом продължават да си седят, значи съумяват да избегнат неприятната сцена. Момчето не мърдаше от мястото си и хленчеше. Майка му предупредително вдигна пред него неподвижния си показалец и го държа така, докато то не млъкна напълно. Свали ръката си, все още без да откъсва очи от него.
Собствената ми ръка се разтрепери, докато си сипвах от рядкото кисело вино на мадам Ориак. Изпразних чашата си на няколко глътки. Това, че на момчето не позволиха дори да заплаче, ми се стори дори по-ужасно от удара, който го повали на пода. Потресе ме неговата самота. Спомних си собствената си самота след смъртта на родителите ми — как не можех да изразя пред другите изпитвания ужас, как не очаквах нищо. За това момче обаче нещастието беше просто състояние на околния свят. Можеше ли някой да му помогне? Огледах се. Парижанката беше обърнала глава, но от начина, по който се мъчеше да запали цигарата си, ставаше ясно, че е видяла всичко. В далечния край на трапезарията до бюфета стоеше младото момиче и чакаше да вдигне чиниите ни. Французите са забележително мили и търпеливи с децата. Положително някой щеше да каже нещо. Някой трябваше да се намеси. Но не аз.
Обърнах още една чаша вино. Семейството заема неприкосновено, лично пространство. Зад стени — както видими, така и умозрителни — то създава собствени правила за своите членове. Момичето се приближи и разчисти масата ми. После отново дойде, за да вземе салатиерата на семейството и да остави чисти чинии. Мисля, че разбирам какво стана тогава с момчето. Когато масата беше подготвена за следващото ядене и сервираха задушения заек, то започна да плаче — фактът, че келнерката бе дошла и си беше отишла, се явяваше потвърждение, че след като са го унизили, животът ще продължи както обикновено. Чувството му за изолация беше пълно и то не можеше да сдържи изпитвания ужас.
Най-напред бе разтърсено от опита да направи именно това, а после изплака — неприятен остър звук, който се засили (въпреки че майка му отново вдигна пръст), а после се разля в ридание и премина в хълцане при отчаяния му опит да си поеме дъх. Бащата остави новата цигара, която се канеше да запали. Изчака миг, да види какво ще последва глътката въздух, и когато плачът се извиси, ръката на мъжа описа широка дъга през масата и опакото й се стовари върху лицето на момчето.