Тази нещастна лудост завърши с женитбата ми за Джени Тремейн, когато бях на трийсет и пет. Тогава започнах да съществувам. Ще използвам фразата на Силвия Плат: любовта ме пробуди. Върнах се към живота завинаги или по-скоро животът се върна при мен; трябваше да съм научил от опита си със Сали, че най-простият начин да възкресиш изгубения родител е самият ти да станеш родител; че най-добрият начин да подкрепиш изоставеното дете в себе си е да имаш собствени деца, които да обичаш. И точно когато вече нямах нужда от това, аз се сдобих с Джун и Бърнард Тремейн, с родители в ролята на тъст и тъща. Но домашно огнище нямаше. Когато се запознах с тях, те живееха в различни държави и почти не си говореха. Джун отдавна се беше оттеглила на един хълм в Южна Франция и след време се разболя тежко. Бърнард продължаваше да бъде публична фигура и правеше срещите си само в ресторанти. Двамата рядко виждаха децата си. От своя страна, Джени и двамата й братя се бяха отчаяли от родителите си.
Навиците, създавани цял живот, не могат да бъдат заличени в един миг. Джени малко се дразнеше, но аз настоявах да се сприятеля с Джун и Бърнард. При разговорите с тях в продължение на няколко години установих, че от емоционалната празнота и чувството, че с никого и никъде не съм на мястото си, които ме бяха притеснявали от осмата до трийсет и седмата ми година, имаше важно интелектуално последствие: не бях привързан към нищо и в нищо не вярвах. Не че бях човек, който се съмнява във всичко, нито че се бях въоръжил с полезен скептицизъм или рационално любопитство, или пък че оглеждах всички доводи от всички страни — не, просто нямаше добра кауза, нито траен принцип или фундаментална идея, с които да се идентифицирам; нямаше трансцендентална реалност, чието съществуване можех да отстоявам истински, страстно или с тихо упорство.
За разлика от Джун и Бърнард. Двамата започват като комунисти, после всеки тръгва по своя път. Но способността и жаждата им да вярват никога не намаляват. Бърнард беше талантлив ентомолог; цял живот бе останал предан на възвишената идея за науката и на малкото сигурни неща в нея; бе заменил своя комунизъм с трийсет години всеотдайна подкрепа на множество каузи за социална и политическа реформа. А Джун беше стигнала до Господ през 1946 година след среща със злото, приело образа на две кучета. (Бърнард смяташе това представяне на събитието за прекалено смущаващо, за да го коментира.) Имаше според Джун един зловреден принцип, една сила, която периодично се намесва в човешката дейност, за да господства и разрушава живота на индивидите или на нациите, а после се оттегля в очакване на следващия подходящ случай; само малка крачка го делеше от сияйния уравновесяващ дух, добронамерен и всемогъщ, достъпен за всички нас; или може би не точно крачка, може би двата принципа трябваше да бъдат разпознати едновременно. Почувствала тяхната несъвместимост с материализма на политическите си убеждения, Джун беше напуснала партията.
Не мога да кажа дали черните кучета на Джун трябва да се разглеждат като могъщ символ, като удобно клише, като доказателство за нейното лековерие или като проява на сили, които наистина съществуват. В тези мемоари съм включил случки от собствения ми живот — в Берлин, Майданек, Ле Салс и Сен Морис дьо Навасел, — които могат да бъдат разтълкувани според разбиранията както на Бърнард, така и на Джун. Рационалист и мистичка, политкомисар и йога, колективист и индивидуалистка, вярващ в науката и вярваща в интуицията си, Бърнард и Джун са две крайности, два огледални полюса, около чиято хлъзгава ос не спира да се колебае собственото ми неверие. Когато бях с Бърнард, винаги усещах, че в разказа му за света има липсващ елемент и че ключът към този свят се държи от Джун. Неговият безпардонен скептицизъм и непобедимият му атеизъм ме караха да бъда нащрек; светогледът му беше прекалено арогантен, твърде много неща оставаха извън обхвата му, доста други биваха отричани. При разговорите с Джун установявах, че мисля като Бърнард — задушаваше ме демонстративната й вяра, безпокоеше ме нейното недекларирано убеждение, че всички вярващи са добри, защото вярват в онова, в което вярват; че вярата е добродетел и като следствие от това неверието е нещо недостойно, или в най-добрия случай будещо съжаление.
Няма да твърдя, че рационалното мислене и духовното прозрение са съвсем различни области и че противопоставянето им е изкуствено. Бърнард и Джун често ми говореха за идеи, които никога не могат да бъдат поставени редом. Бърнард например беше уверен, че човешките дела и съдби следват единствено посоката и моделите, наложени от човешкия ум. Джун не беше съгласна: животът имал цел и в наш интерес било да сме склонни да я приемем. Не би имало смисъл и да изкажа мнението, че всеки от тези възгледи е правилен. В моите представи да вярваш във всичко и да не правиш избор, е почти равносилно с това да нямаш вяра в нищо. Не съм сигурен, че проклятието на нашата цивилизация от края на века е в прекалената или в недостатъчната вяра; не знам дали проблемите й се дължат на хора като Бърнард и Джун, или на хора като мен. Ще изневеря обаче на собствения си опит, ако не обявя вярата си във възможностите на любовта да преобразява и спасява човешкия живот. Посвещавам тези мемоари на съпругата си Джени и на Сали, моята племенница, която продължава да страда от последиците на своето детство; дано и тя намери тази любов.