Серенак продължава да разглежда учудено скицата. Силвио Бенавидиш тайничко въздъхва с облекчение. В по-ранна версия на триъгълника е поставил името на Лоренс Серенак между върха „Лилии“ и върха „Любовници“ в триъгълника. Серенак рязко вдига глава и го гледа странно. Силвио поставя пръст върху триъгълника.
— Остава момичето със синята престилка, което не сме идентифицирали. В моя триъгълник я поставям някъде между любовниците и децата…
— Ама това с децата вече става фиксидея. Проявяваш последователност, Силвио… Не може да се каже, че…
— Ами какво още ви е необходимо, шефе? Картичка за рожден ден, адресирана до единайсетгодишно дете, а върху капака на кутията, от вътрешната страна, има надпис с детски почерк… И едно единайсетгодишно дете, убито през хиляда деветстотин трийсет и седма година със същия ритуал като Морвал… А любовниците на Морвал, една от които е неидентифицирана, която (защо не?) би могла да има дете от него, което той не е признал…
— Хм… Но във всеки случай едно единайсетгодишно дете не би могло да повдигне двайсеткилограмовия камък, който е разбил черепа на Морвал… И какво правиш с цялата тази каша от следи?
— Не знам. Не мога да избия от главата си мисълта, че едно дете от Живерни е в опасност. Давам си сметка, че съм смешен и че не е възможно да сложим под похлупак всички деца в селото, но…
Лоренс Серенак го тупва приятелски по рамото.
— Вече говорихме за това… За синдрома „Баща или почти баща“. Впрочем какво казват в болницата?
— Всичко е спокойно. Няма драма. Отиваме към термина. Опитвам се да наминавам възможно най-често с цял куп списания за Беатрис, които тя неотменно ми хвърля в лицето… „Всичко е наред, трябва да се изчака, шийката още не се отворила, рано е за цезарово сечение, бебето решава, какво друго да ви кажем.“ Все това ми повтарят акушерките.
— Ще се връщаш ли там сега?
— Ами, да…
— Не мога да те разбера, Силвио… Всички други мъже щяха да удавят последните си ергенски нощи в алкохол, разврат или покер! Не и ти! Поздрави Беатрис! Чудесно момиче е и ти я заслужаваш!
После слага ръка на рамото му.
— Ти си последният верен мъж на планетата! А аз се връщам в ада… — Лоренс Серенак поглежда часовника си — 16
часът и 23 минути — и добавя: — Всеки си има начин на бягство…
Силвио Бенавидиш гледа как шефът му се отдалечава. И докато триумфът се изгубва зад ъгъла, той се чуди дали в крайна сметка е имал основание да зачертае името на Лоренс Серенак от листа със заподозрените.
64
ПРОЗОРЕЦЪТ НА ПЪРВИЯ ЕТАЖ в музея на Вернон също прилича на картина. Хълмът на десния бряг на Сена, който се загатва през стъклото, продължава по очарователен начин пейзажите в рамки от Пурвил70, залеза на слънцето във Вьол-ле-Роз, замъка Гайар, площада в Пти Андьоли и Сена в Ролбоаз71…
Когато мотоциклетът „Тайгър Триумф“ на инспектор Серенак пресича „картината“, уверявам ви, разваля хармонията на импресионистичния пейзаж. Виждам как мотоциклетът преминава от единия на другия бряг на Сена по моста на Вернон, как завива надясно, лети покрай реката чак докато меандърът изчезне от погледа ми.
Естествено, глупавият инспектор се е устремил към своята красавица.
Непредпазлив и безразсъден.
Минавам в другата зала, с лампериите. Там са рисунките. Това е любимата ми зала! С течение на времето започнах да предпочитам рисунките на Стейнлен72 пред картините на големите майстори. Обожавам карикатурите му, портретите на работници или просяци, нахвърляни набързо с креда, сцените му от баналното ежедневие с действащи лица непознати хора, уловени с пастел само за няколко мига. Не бързам, застоявам се пред всяка скица, наслаждавам се на всеки щрих с молива като на бонбон, оставен да се разтопи под езика. Защото съм тук за последен път. Това е последното ми посещение, моето сбогуване със Стейнлен, последната наслада на всеки елемент в творбите му.
След като погледът, зареден с емоционален заряд, се е спирал пред всяка изложена рисунка, съвсем в стила на ексцентрична дама (а аз съм такава вече цели петдесет години), както винаги, когато съм на този етаж в музея на Вернон, стоя дълго пред „Целувката“.
Естествено, не ви говоря за онази лъскава прегръдка на Климт, наподобяваща рекламен плакат за опиващ парфюм. Не. Говоря ви за „Целувката“ на Стейнлен. Това е проста скица с въглен, състояща се само от няколко щриха: в гръб е мъж, облечен с впити по тялото дрехи, с изпъкнали мускули, който притиска до гърдите си отдаващата му се жена. Тя се е изправила на пръсти, лицето й лежи върху рамото на мъжа, а срамежливата й ръка не смее да прегърне тежкото му тяло73.
71
Селища и забележителности в Нормандия и Ил-дьо-Франс, някои от които са рисувани от Моне, а някои — от други художници. — Бел.прев.
72
Теофил Александър Стейнлен(1859-1923)-швейцарски художник, натурализиран французин, автор на гравюри, илюстратор, график, плакатист, карикатурист и скулптор. Автор на прочутите плакати от серията „Черната котка“ за едноименното култово кабаре в Монмартър. — Бел.прев.
73
Творбата е от 1895 г. Стейнлен я е нарисувал и в друг ракурс, където на преден план е жената. Този вариант на „Целувката“ е в музея „Орсе“ в Париж. — Бел.прев.