Пълна бутафория! Абсолютен фалшификат!
Комисарят обаче не може да не направи връзка между трагичната съдба на Ема Бовари — усещането й за скука, чувството, че е възможно да води друг живот, който действителността й отказва, и цялата информация, която е събрал за Стефани Дюпен. Когато обаче напуска площада, разумът на комисар Лорантен надделява. Подобен паралел е невъзможен, а и той отдавна е минал възрастта на романтичните асоциации. Комисар Лорантен върви със сравнително бодра крачка. Домът за стари хора „Градините“ се намира малко над село Лион-ла-Форе и дотам се стига по доста стръмен път покрай гора.
Пастелносиният линолеум във фоайето блести така, сякаш го лъскат на всеки час. Повечето пенсионери прекарват следобеда си, а вероятно и по-голямата част от времето си в залата вляво. Огромен плазмен телевизор, който изглежда е включен през цялото време, свети пред тридесетина неподвижни дремещи зрители, потънали в мислите си. По-активните безволево дъвчат бисквити от сервираната преди час следобедна закуска в очакване на вечерята.
Възхвала на… бавността74.
Малко едричка и набита медицинска сестра прекосява гъвкаво помещението, също като управител на магазин за порцелан, и се приближава до Лорантен.
— Господине?
— Комисар Лорантен. Обадих се тази сутрин. Бих желал да се срещна с Луиз Розалба.
Медицинската сестра се усмихва. Върху малък златист бадж е написано името й: Софи.
— Да. Спомням си. Луиз Розалба е предупредена. Очаква ви. От няколко години тя се изразява доста трудно, но не се заблуждавайте, умът й е бистър, разбира всичко, което я питат. Стая номер сто и седемнайсет. Бъдете много внимателен, господин комисар. Луиз е на сто и две години и отдавна не е имала посетители.
Комисарят бута вратата на стая номер 117. Луиз Розалба седи полуобърната към прозореца и гледа паркинга. Втренчено. В момента там паркира кола ауди 80 и от нея излизат мъж и жена. Жената носи букет цветя. После от колата изскачат две деца, които пеят, докато затварят вратата. Лорантен остава с впечатлението, че потокът посетители за другите пансионери определя ежедневия ритъм на живот на столетницата.
— Луиз Розалба?
Старицата обръща към комисаря сбръчканото си лице. Лорантен се усмихва.
— Аз съм комисар Лорантен. Софи, медицинската сестра, сигурно ви е казала, че ще ви посетя… Аз… съжалявам, но съм дошъл да призова спомените ви… Твърде отдавнашните ви спомени, които несъмнено не са особено приятни. Дойдох да поговоря с вас за смъртта на единствения ви син Албер… през хиляда деветстотин трийсет и седма година…
Покритите с дантела ръце на госпожа Розалба потреперват върху одеялото, което топли коленете й. Светлите очи се навлажняват. Луиз отваря уста, но от нея не излиза нито звук.
На стените няма нито едно разпятие, нито пък снимка на деца, внуци или правнуци от кръщене или от първо причастие.
Няма и сватбени снимки. Върху голите стени има само една репродукция на „Дамата с чадъра“75 на Моне: елегантна майка разхожда детето си в поле с макове. Действието се развива някъде в околностите на Аржантьой.
— Аз… имам — продължава комисар Лорантен — конкретни въпроси. Не се напрягайте… Ще опресня паметта ви…
Комисарят се навежда и вади от джоба си черно-бяла снимка. На нея е цял клас от училището в Живерни през учебната 1936-1937 година. Слага я на коленете на старицата. Очите й сякаш са очаровани от снимката.
— Това ли е Албер? — пита той и й посочва момче, седнало на втората редица. Той е, нали?
Луиз кима утвърдително с глава. Върху снимката капват няколко сълзи, като че ли в двора на училището е завалял дъжд, но послушните деца не смеят да отместят очи от обектива и дори да примигнат.
— Никога не сте вярвали, че е нещастен случай, нали?
— Н… не — успява да каже Луиз.
74
Алюзия със сатиричната творба на Еразъм Ротердамски „Възхвала на глупостта“. — Бел.прев.