Изведнъж ръцете му се наелектризират, като че ли са докоснали оголени проводници. Чак на дъното пръстите му напипват твърда хартия. Ръцете му търсят още, опипват на сляпо плоския пакет с прави ъгли…
Няма съмнение… Това е картината! Пол усеща, че сърцето му бие до пръсване от радост. Картината е на мястото си, просто е била пъхната навътре. Какъв глупак е! И кой би могъл да я открадне? Момчето коленичи и пак дърпа хартията. Най-сетне картината излиза на бял свят.
Да, наистина е тя. Пол я познава. По формата: приблизително шестдесет на четиридесет сантиметра. По кафявия цвят на хартията, с която е завита. Ще я отвори, за да я види още веднъж, за да могат цветовете й да го зашеметят и да избухнат в лицето му.
— Какво правиш тук?
Гласът смразява кръвта му.
Зад него има някой. Някой се обръща към него. Един глас, който Пол познава добре, дори много добре.
Гласът е толкова студен, сякаш се е разминал със смъртта по пътя.
74
ИМА МАЛКО СЯНКА благодарение на ламарините за каптиране на водата. Нещо като голям резервоар. Проклинам себе си, но най-вече краката си. Да прекося равнината от мелницата до река Епт, за мен вече е толкова трудно, колкото да прекося Полярния кръг. Истинска експедиция. А разстоянието е едва километър. Колко жалко! А като си помисля, че Нептун ме чака там… на остров Орти, под сянката на тополите, поне от половин час, ми става още по-тъжно.
Ами просто трябва да дойда на себе си…
Почивам си още няколко секунди и тръгвам отново.
Да не вземете сега да ме поучавате. Знам, че съм вироглава старица. Само че все пак трябва да отида на острова за последен път. За последно поклонение. Там и никъде другаде ще избера оръжието.
И разбира се, точно когато се каня да потегля отново, цъфва Ришар — зад ламарините. Ами да, трябваше да се сетя, че там е колата му — синьо рено 4L паркирано зад бариерата. Ришар Патерностер79 е последният земеделец в Живерни, негови са три четвърти от равнината. Той е селянин с име на свещеник и от тридесет години нито веднъж не е пропуснал да ми махне с ръка, дори когато ме задушаваше с трактора си и пълнеше белите ни дробове — моите и на Нептун — с всякакви гадости заради кошмарното си возило.
Непременно ще ме хване за канарче, за да ми разправя скапания си живот и да сподели с мен становището си за нещастието на човешкия род въобще. Сякаш ще взема да го жаля сега с петдесетте му хектара земя, поддържани като исторически паметник.
Няма как да се размина с него, защото той ме кани да вляза в двора и да се възползвам още малко от сянката на ламарините. Нямам особен избор и тръгвам към него.
Успявам да зърна в далечината облак прахоляк, който се приближава по пътя като пушека на старите влакове в прериите на Дивия запад. Моторът минава покрай фермата, без да намали скоростта си. Но не толкова бързо, че да не мога да го позная.
„Тайгър Триумф“ Т 100.
75
СТЕФАНИ ПРИСТИГА ЗАДЪХАНА на остров Орти. Прекосила е тичешком царевичните поля като нетърпелива тийнейджърка. Като че ли всяка секунда, която забавя любовната й среща, има колосално значение.
Знае, че Лоренс я очаква.
Преминава последните редове царевица, високи колкото ръста й, и тръгва по полянката.
Под тополите на остров Орти е тихо като в катедрала.
Лоренс го няма!
Дали не се е скрил някъде! Дали не си играе с нея?! Явно го няма, защото в противен случай моторът му щеше да е наблизо.
Докато тичаше през полята, не искаше нито да слуша, нито пък да гледа, но ясно бе чула шума на мотор, който бе свикнала да разпознава — мотора на Лоренс. Видя и облачето прах в далечината. Искаше й се да вярва, че се е излъгала. Искаше й се да мисли, че Лоренс сега пристига, въпреки че шумът се отдалечаваше. Искаше й се да вярва, че виновник за това е вятърът. Абсурдно бе да помисли, че мотоциклетът се отдалечава и че Лоренс бяга!
А и защо ще бяга, преди тя да дойде на мястото на срещата им?
Лоренс обаче го няма.
Няма как да не види листа, забит в дънера на първата топола. Най-обикновен лист бяла хартия, върху който са надраскани няколко думи.