Тя се приближава. Вече знае, че няма да й хареса онова, което ще прочете, че думите ще съдържат траурно съобщение.
Приближава се като сомнамбул.
Почеркът е нервен, насечен.
Четири реда.
Няма щастлива любов…
С изключение на онази,
която пазим в паметта си.
За цял живот, завинаги.
Стефани усеща, че краката не я държат. Ръцете й отчаяно се впиват в кората на тополата. Пада на земята. Дърветата танцуват около нея като гиганти, които са се наредили в кръг и изпълняват сатанински танц.
Няма щастлива любов…
Знае, че само Лоренс би могъл да напише тези думи. Спомен. Хубав спомен. Значи това е търсил инспекторът.
По светлата й памучна рокля полепват влажна пръст и камъчета. Ръцете и краката й са изцапани. Целите са на петна… Стефани плаче и отказва да приеме истината.
Каква глупачка!
Спомен!
За цял живот, завинаги…
Ще трябва да се задоволи със спомена. С живота си. Ще се върне в Живерни, в класа си, в дома си. Ще възобнови всекидневния ритъм. Ще живее както преди. Сама ще затвори вратичката на клетката си.
Ама че глупачка!
На какво е повярвала? Трепери, трепери от студ под сянката на дърветата. Роклята й е мокра. Но защо?! Мислите й се объркват. Не разбира… Тревата й се струва нагрята от слънцето. Все едно. Чувства се толкова мръсна. Прокарва ръка по очите си. Иска да избърше стичащите се по лицето й сълзи.
Боже мой!
Тревожните й зеници не могат да се отместят от двете й длани. Те са червени. Обагрени с кръв!
Стефани усеща, че ще припадне. Нищо не разбира. Вдига ръцете си. Целите са покрити с кръв. Свежда очи. Роклята й е на мокри пурпурни петна, от които светлият памук набъбва.
Тя цялата се къпе в локва кръв!
Червена. Яркочервена. Прясна.
Внезапно листата на дърветата зад нея се раздвижват.
Някой идва.
76
— КАКВО КРИЕШ? Какво криеш в този пакет?
Пол се обръща и въздиша с облекчение. Та това е Венсан! Трябваше да се сети! Той винаги ги преследва навсякъде! Добре, това е просто Венсан. Въпреки че гласът му е особен, а погледът — странен.
— Нищо…
— Как така — нищо?
Фанет има право. Венсан е същинска напаст!
— Добре, щом искаш да знаеш! Виж!
Пол се навежда и разгръща кафявата хартия.
— Очаквай истински шок! Нещастен любопитко!
Пол маха опаковката. Цветовете на нарисуваните от Фанет лилии изригват на слънцето. На картината цветята се поклащат върху водата като незавързани за пристана корабчета, като тропически острови.
Венсан не казва нищо, но не може да откъсне погледа си от картината.
— Хайде, размърдай се! Помогни ми да опаковам картината! — казва енергично Пол. — Трябва да я занеса на учителката. Нали се сещаш, че е за конкурса „Бъдещи художници“…
Гледа гордо Венсан.
— Какво мислиш? Не е ли гениална нашата Фанет? Най-надарената от всички. Изборът й ще е труден — Токио, Ню Йорк, Мадрид, всички световни школи по рисуване ще се бият за нея!
Венсан се надига. Залита като пиян.
— Няма да направиш това! — пелтечи той.
— Кое „това“?
Пол започва да сгъва кафявата хартия над картината.
— Няма да дадеш картината на учителката, защото ще я изпратят на края на света. Защото ще ни вземат нашата Фанет…
— Какво приказваш? Хайде, помогни ми!
Венсан се приближава. Сянката му покрива все още клекналия Пол. Гласът на Венсан изведнъж става властен. Пол никога не е чувал приятеля си да говори по този начин…
— Хвърли картината в реката!
Пол вдига глава и се пита дали Венсан говори сериозно, или не, а после избухва в смях.
— Не говори глупости! Хайде, помогни ми!
Венсан не отговаря. За няколко секунди остава неподвижен, а после изведнъж прави крачка по асфалта, вдига десния си крак и рита лежащата на стъпалата картина. Тя се плъзга, а потокът е само на няколко сантиметра. Ръката на Пол хваща пакета. In extremis80. Държи го здраво и вбесен се изправя.
— Глупак такъв! За малко да я пратиш във водата…
Пол знае, че Венсан няма много възможности. Той е по-силен от него. Ако продължава така, ще му даде да разбере.
— Дръпни се. Разкарай се. Ще занеса картината на учителката, а после двамата с теб ще си разчистим сметките.
Венсан отстъпва два метра под плачещата върба, чиито клони са потопени във водата. Рови в джоба на панталона си.