Пръстите ми стисват дръжката на ножа за рисуване. Острието му е широко, използва се за чистене на палитрата. Не бях пипвала нож за рисуване от трийсет и седма година. Този предмет е част от онези спомени, които се блъскат един друг в огромната бездна, разтворила се в главата ми. Стискам дръжката. Имам чувството, че не мога да учленя нито звук…
— Ами… ами… Джеймс…
Гласът ми е слаб като на единайсетгодишно момиченце.
— Онзи побъркан дъртак? Американският художник? За него ли говориш, Фанет?
И да съм казала нещо, не чувам гласа си…
— Джеймс ли? — продължава Жак. — Да, Джеймс… така беше… Години наред се опитвах да си спомня името му, но не успях. Все ми се изплъзваше… Даже се канех да те питам за него…
Тежък смях разтърсва тялото на Жак и той мъничко се смъква на възглавниците.
— Шегувам се, Фанет. Знам добре, че не трябваше да те намесвам във всичко това. Че не трябваше да бъдеш в течение. Ангелите пазители трябва да бъдат дискретни, нали така? Докрай. Това е първият, най-важният принцип, който трябва да следват… За Джеймс не съжалявам… Нали си спомняш, той все ти разправяше, че трябва да си егоистка и да напуснеш семейството си. Всички. Да заминеш. Побъркваше те навремето. Ти все още се поддаваше на влияние. Бе едва на единайсет години. Щеше да постигне целта си… Най-напред го заплаших, като гравирах послание в кутията му за рисуване, докато спеше… А той спеше почти по цял ден като същинска какавида… Само че той нищо не разбра. Продължи да те тормози. Токио, Ню Йорк, Лондон… Нямах избор… Фанет, ти щеше да заминеш, не искаше да чуеш никого, дори майка си… Нямах избор. Трябваше да те спася.
Пръстите ми се разтварят. Спомените ми продължават да се появяват един подир друг в грамадната чудовищна бездна. Ножът. Ножът върху леглото. С кръвта. Това бе ножът на Джеймс.
Жак го е забил в сърцето на Джеймс. Бил е само на единадесет години.
Той продължава отвратителната си изповед.
— Не бях предвидил, че Нептун ще намери трупа на този проклет художник насред житата… Отдавна бе… Знаеш ли, мислех си, че няма да успея… Мислех си, че този жив скелет не е толкова тежък… Няма да ми повярваш, но с майка ти минахте съвсем близо до мен. Достатъчно бе да обърнеш леко глава, но ти не го стори. Не ме видяхте — нито ти, нито майка ти. Разбираш ли, беше цяло чудо! Знак! От този ден нататък разбрах, че вече нищо не може да ми се случи… че трябва да изпълня мисията си. През нощта зарових трупа насред ливадата. Не можеш да си представиш каква работа е това за момче на единадесет години… А после, малко по малко, изгорих всичко… Стативите, платната… Запазих само кутията за рисуване… като доказателство, че съм бил в състояние да извърша всичко това… Доказателство за мен самия. Даваш ли си сметка, Фанет, че бях само на единайсет години… Даваш ли сметка сега какво бе направил твоят ангел пазител?
Жак не ми дава възможност да отговоря. Опитва се напразно да се изправи върху възглавниците, но сантиметър по сантиметър отново се плъзга надолу.
— Шегувам се, Фанет… Всъщност не бе трудно, дори за едно дете. Та твоят Джеймс бе един немощен старец, чужденец, американец, който се бе разминал с Моне, бе го изпуснал за десет години… Клошар, за когото на никого не му пукаше… През трийсет и седма хората си имаха други грижи… Освен това няколко дни преди това бяха намерили убит испански работник в един шлеп, точно отсреща… Всички полицаи се бяха заели със случая и чак няколко седмици по-късно намериха убиеца му… някакъв лодкар от Конфлан…
Набръчканата ръка на Жак търси моята, но остава празна.
— Чувствам се добре, като ти разправям тези неща, Фанет, разбираш, нали… Бяхме спокойни двамата. В продължение на години… Спомняш ли си? Та ние отраснахме заедно и се разделихме само когато ти отиде да учиш в Еврьо, а после се върна като учителка в Живерни… В нашето училище… Оженихме се в църквата „Сент Редогонд“ през петдесет и трета… Всичко бе съвършено… Твоят ангел пазител просто потриваше ръце…
Жак отново избухва в смях. Всеки ден чувам този смях пред телевизора или зад вестника. Гръмък, дебелашки смях. Как не съм разбрала досега, че това е смях на чудовище?
— Само че дяволът бди… Нали така, Стефани? И ето че Жером Морвал се върна и започна да се увърта около теб… Спомняш ли си? Жером Морвал, нашият приятел от началното училище, онзи, когото бе кръстила Камий… Дебелият Камий, първенецът на класа… Онзи… придирчивият… взискателният… Ето един съученик, когото никак не харесвах, Фанет, но той се бе променил. Дори бе успял да примъкне в леглото си онази доносничка Патрисиа, която ти наричаше Мери заради Мери Касат81… Но скоро Патрисиа вече не му бе достатъчна. Да, очевидно бе, че Дебелия Камий се бе променил… Парите променят човека… Бе купил най-красивата къща в Живерни. Бе станал арогантен, напорист, самоуверен, дори съблазнителен в очите на някои девойки… Впрочем той мамеше жена си, без дори да се крие. Всички в Живерни знаеха това, дори Патрисиа, която бе наела частен детектив, за да го следи. Клетата Патрисиа! А освен това Морвал все говореше с вещина за изкуство, доста се бе ошлайфал… Ами, да, имаше пари, а и колекциите му картини от разни художници бяха на мода… Но, Стефани, най-добрият хирург офталмолог в Париж бе дошъл в Живерни с конкретна цел: да улови в мрежите си само едно нещо… И това не беше Моне и неговите картини с водни лилии… 0, не… Бе дошъл за красивата Фанет, която никога не го бе поглеждала през изминалите години… А сега колелото се бе завъртяло и Дебелия Камий искаше реванш…
81
Мери Касат (1884 — 1926) — американска художничка импресионист, живяла предимно във Франция. Основна тема на картините й са отношенията майка — дете. — Бел.прев.