Гледам да не се приближавам до канала. Подпирам се на бастуна. Земята е кална, защото тези дни доста валя, а бреговете са хлъзгави. На осемдесет и четири години няма защо да се правя на водна нимфа дори в такова нищо и никакво каналче, не по-широко от метър, част от което е отклонена, за да захранва езерото с лилиите в градините на Клод Моне. Всъщност сега това не е необходимо. Под земята има прекарана тръба, чрез която черпят вода.
— Хайде, Нептун! Да вървим!
Плаша го с бастуна, да не би да завре нос в зеещата дупка върху сивото сако на Жером Морвал. Там се вижда втора рана. Право в сърцето.
— Хайде! Няма какво повече да се мотаем тук!
Хвърлям последен поглед към перачницата2 и продължавам пътя си. Няма какво да се каже, всичко наоколо е поддържано чудесно. Някои от препречващите пътеката дървета са подрязани или са отсечени, а по склоновете няма трева. Всеки ден оттук се изнизват няколко хиляди туристи. По тесния път спокойно може да мине бебешка или инвалидна количка, а и старица с бастун като мен.
— Тук, Нептун!
Завивам малко по-нагоре, където каналът се разделя на два ръкава, които свършват с бент и водопад. От другата страна се виждат градините на Моне, водните лилии, японският мост, парниците… Странно, родена съм през 1926 година. Същата, в която умира Клод Моне. После, в продължение на цели петдесет години след смъртта му, градините били затворени, забравени, напълно изоставени. Днес колелото се е завъртяло и всяка година хиляди японци, американци, руснаци или австралийци прекосяват цялата планета, само и само да дойдат и да се мотаят в Живерни. Градините на Моне се превърнаха в свещен храм, в своеобразна Мека, в катедрала… Впрочем тъкмо исках да ви кажа, че хилядите поклонници няма да закъснеят и скоро ще цъфнат тук.
Поглеждам часовника си. Шест и две минути. Още няколко часа спокойствие.
Продължавам. Между тополите и огромните петазити3 е скътана статуята на Клод Моне, който ми хвърля не особено приятелския поглед на разгневен съсед. Брадичката му не се вижда от брадата, а горната част на главата му е скрита под някаква шапка, която малко прилича на сламена. Върху постамента от слонова кост е написано, че статуята, всъщност бюстът, е тържествено открит през 2007 година. Отстрани има още един надпис върху дървена плоча, където се казва, че великият майстор наблюдавал „полята“ и „ливадите“. „Неговите“ поля и ливади! А също и полята около река Епт, от Епт до Сена, редиците тополи, хълмовете, чиито дървета вятърът разлюлява и превръща в укротени морски вълни. Все прекрасни места, които е рисувал. Те са неприкосновени, лакирани като експонати в музей и на разположение на вечността!
Наистина в шест сутринта това място все още сипе илюзии. Пред мен се разстила девственият хоризонт на житните поля, царевичните ниви, маковете. Само че не искам да ви лъжа. Реално „ливадите“ и „полята“ на Моне по цял ден са паркинг. Всъщност паркингите са четири и се разстилат около пътеката като асфалтена лилия. На моята възраст мога да си позволя да го кажа. А и аз действително съм свидетел как година след година пейзажът се променя. Днес полята на Моне са просто фон на хипермаркет!
Нептун ме следва на няколко метра, изведнъж хуква напред, прекосява паркинга, вдига крак и маркира една дървена бариера, а после продължава да тича през полето към мястото, където Епт и Сена се сливат. Този отрязък земя между двете реки носи странното име остров Орти4.
Въздишам и продължавам. На моята възраст не възнамерявам да тичам след Нептун. Гледам го как се отдалечава, а после се връща, сякаш да ми се подиграе. Не го викам. Още е рано да се прибираме и той отново потъва в житата. Нептун прекарва така доста време: тича на стотина метра пред мен. Всички жители на Живерни познават Нептун, но малцина знаят, че кучето е мое.
Вървя покрай паркинга и се отправям към мелницата „Шеньовиер“. Там живея. Предпочитам да се прибера, преди да е излязла тълпата. Отдалеч мелницата изглежда като най-хубавата сграда в близост до градините на Моне и единствената, построена до канала, но откакто превърнаха ливадите в поле от тенекия и гуми, се чувствам като изчезващ вид. Като поставен в клетка експонат, който любопитните идват да видят, да наблюдават и да снимат. Над реката има само четири моста, по които се минава от паркинга към селото. Един от тях е точно над канала под къщата ми. Направо съм заклещена в обръч чак до шест часа вечерта. А когато в селото мръкне, ливадите отново принадлежат на върбите и Клод Моне може да отвори бронзовите си очи, без да се закашля от парфюма на ауспусите.
2
Във Франция и някои други страни в Западна Европа преди изобретяването на пералните машини обществената перачница обикновено била в края на селището, до извор, поток или река. Представлявала е къщичка или поне навес с минимални съоръжения за пране, а отпред били поставени едно или повече корита. Някои перачници функционират и днес — Бел.прев.
3