Всичко си е на мястото… въпрос на още няколко срещи… Зовът на плътта ще свърши останалото.
Напускам кулата си. Трябва ми доста време, за да сляза до долу стъпало по стъпало. Да не говорим пък колко време ми е нужно да завъртя ключовете в трите ключалки! Дори вече ми е трудно само като затварям дъбовата врата — стара и тежка като мен самата. Имам чувството, че пантите ръждясват всяка нощ. Ами да, забележете, всяко нещо си има своя ревматизъм.
Пак се сещам за ченгето и учителката. Да, тези двамата са решили да съсипят пейзажа. Да излязат от кадър. Бягството им на хромиран червен мотор вече е планирано. И коя млада жена не мечтае за подобно бягство, а? Е, ако някое малко камъче не обърне мотора, естествено… Или ако някой не напише историята другояче.
— Идваш ли, Нептун?
Вървя ли, вървя… Минавам напряко през паркинга на Американския музей. Често го правя. Вървя пред сградата. Както обикновено си мърморя сама и роптая срещу омразната ми архитектура, сътворила това подобие на павилион от седемдесетте години на двадесети век. Разбира се, че знам и други неща: че е била планирана голяма градина, за да скрие музея. Преди години забиха пред сградата цял лабиринт от кучешки дрян и множество туи… И ги наричат импресионистична градина… Хубаво, нямам нищо против. Само че познавам хора, които при разпределянето на парцелите не са искали тези плетища да заменят оградите им… Сега вече французите ги откупиха от американците и може би ще изравнят всичко със земята! И ще ви кажа, че ако някой ме попита за мнението ми, ще отговоря, че по-скоро съм „за“.
Е, аз ще съм умряла много преди това да се случи. Засега са се задоволили само да поставят четири купи сено в старовремски стил, само дето не са забучили и вила в някоя от тях. Е, наясно съм, че видът им е малко странен зад туите, но като че ли се харесват на туристите, защото постоянно се снимат пред тях. Когато бях по-млада, честичко се изкачвах зад музея, над галерия „Камбур“. Изгледът към покривите и покритите със зеленина тераси на музея е малко познат и доста изненадващ. Въпреки че най-хубавата гледка си остава тази от хълма зад Водния замък34. Но така или иначе, вместо крака имам спомени.
Вървя още. Бастунът ми не е стабилен и драска камъните. В това време покрай мен минава група от пет души. Дъртаци, но не колкото мен. Приказват на английски. Така е през седмицата. Живерни е пусто като всяко друго село. Изключение правят автобусите на туроператорите. Три четвърти от посетителите, които се изсипват от тях, говорят на английски. Правят един тегел по улица „Клод Моне“ до църквата и се връщат обратно. На отиване зяпат по галериите, а на връщане купуват разни неща. През уикендите е различно. Идват парижани, е, и малко нормандци.
Нищо че групата ме задминава, аз си продължавам със същия ритъм. Ще ми се да ускоря малко крачка, като минавам покрай галерията на Амаду Канди — най-старата в Живерни. От тридесет години пътищата ни се кръстосват и от тридесет години той ми досажда.
Ех, пак не успявам да се промъкна незабелязано!
Магазинът му прилича на пещерата на Али Баба. Още щом ме вижда, излиза пред вратата.
— Е, хубавице! Още ли се влачиш по улиците като някой призрак?
— Добър ден, Амаду. Извинявай, но бързам.
Гигантът сенегалец избухва в смях. Чак примира. Доколкото знам, той е единственият африканец в селото. Понякога прекарвам малко време с него. Той ми разказва за сделките си и за мечтата си и той един ден да се пазари за някоя творба на Моне. Да улучи джакпота. Някоя от „Лилиите“ на Моне. Която ще да е. Може и да са лилии в черно, защо пък не… понякога се мотае около мелница „Шеньовиер“. Амаду Канди не търгуваше никак зле с Жером Морвал. Трябва да бъда предпазлива. Научих, че си имал работа с полицията неотдавна.
Продължавам. С всеки изминал ден улица „Клод Моне“ ми се струва все по-безкрайна. Туристите ми правят път. Понякога дори разни глупаци ме снимат, като че ли съм част от пейзажа!
Ето и номер 71.
Пристигнах!
Разчитам думите върху пощенската кутия: „Жером и Патрисиа Морвал“. Като че ли двойката все още живее под един покрив… Разбирам Патрисиа. Не е лесно да скъсаш надпис с името на мъртвец!
Звъня много пъти. Тя излиза. Изглежда учудена. Е, поне така трябва да изглежда — учудена. Защото от месеци не сме разменили нито дума. Най-много някое и друго „добър ден“ на улицата. Влизам, приближавам се до нея, почти шепна на ухото й.
— Трябва да ти кажа нещо, Патрисиа… Много неща. Някои неща, които видях, и други, за които разбрах!
Когато ми прави път, виждам, че е смъртнобледа. Свят ми се завива от двете грамадни „Лилии“ в коридора. Очевидно Патрисиа е много по-зле. Имам чувството, че направо ще се строполи на пода. Ама тя си е била винаги слабачка.
34
Кула, воден резервоар до Живерни, който е украсен с рисунка на селянин, засяващ жито. На този резервоар се гледа почти като на произведение на изкуството и културна забележителност. Подобни кули резервоари са нещо обичайно за някои области на Франция. — Бел.прев.