— Не се шегувам, Стефани. Вчера разговорът със съпруга ви не мина много добре.
Тя се усмихва.
— Чух кратко резюме на случилото се снощи.
— Подозираме го. Нещата са сериозни.
— Грешите.
Въпреки волята му пръстите на Серенак се хлъзгат по плата и той сякаш гали ръцете й. Не се осмелява да ги стисне по-силно. Води борба да запази способността си да мисли трезво.
— Не си играйте с мен, Стефани! Вчера по време на разпита вашият съпруг ми каза, че сутринта, когато е извършено престъплението, е бил в леглото с вас. Преди три дни вие ме уверявахте в противното. Един от двама ви лъже… Вашият съпруг или…
— Лоренс, колко пъти трябва да ви повтарям, че не съм била любовница на Жером Морвал. Дори не сме били близки приятели. Съпругът ми няма никакъв мотив да убие Морвал! Няма мотив, значи няма нужда и от алиби.
Прелестна е, когато се смее. Измъква се ловко и продължава:
— Имате вкус към театралното, Лоренс. След прословутата ви операция, в която събрахте ботушите на всички жители на Живерни, сега да не започнете да разпитвате всички двойки дали са правили любов в леглата си сутринта на престъплението?
— Стефани, това не е игра…
Гласът на младата жена изведнъж става рязък:
— Наясно съм, Лоренс. Така че престанете да ме отегчавате с това престъпление и с отвратителното си разследване. Не това е важното. Проваляте всичко.
Сякаш се плъзга по червената настилка. След миг се обръща и отново е засмяна. Ангел и демон…
— Кухнята!
Този път всичко е в синьо. Сини стени, син фаянс, във всички оттенъци на този цвят — от небесносиньо до тюркоазно.
Тонът на Стефани е като на сладкодумен търговец:
— Домакините ще оценят кухненската мивка, медните съдове, фаянса от Руан…
— Стефани…
Учителката се спира пред камината. И докато Лоренс се усети, го хваща за ревера на коженото му яке.
— Инспекторе, да сме наясно веднъж завинаги. Моят съпруг ме обича. Той държи на мен. И не е способен да стори зло на когото и да било. Търсете виновника другаде!
— А вие?
Изненадана, тя леко охлабва хватката.
— Какво? Питате ме дали съм способна да сторя зло на някого? Така ли?
Виолетовите й очи добиват нюанс, който инспекторът вижда за пръв път. И той промърморва смутен:
— Н… не. Какво говорите!? Имах предвид дали вие го обичате?
— Ставате нетактичен, инспекторе.
Тя пуска якето му и продължава с обиколката — трапезарията, салона, килера… Лоренс я следва на няколко крачки разстояние. Вече не знае как да се държи. До килера една стълба води към втория етаж. Роклята на Стефани се плъзва по стъпалата и те сякаш блестят.
— Най-накрая! — казва учителката.
38
СИЛВИО БЕНАВИДИШ стои на площада пред катедралата в Руан. Отдавна не е посещавал града, близо година. В ръката си държи туристически справочник и си казва, че сигурно го мислят за турист. Безразлично му е. Има среща с уредника на Музея по изобразително изкуство, някой си Ашил Гийотен. Срещата е след половин час, но Силвио е дошъл по-рано, за да се подготви психически и да се потопи в импресионистичната атмосфера на Руан.
Обръща се към Бюрото по туризма и прави справка с брошурата, която държи, защото оттам, от първия етаж, Моне е рисувал серията пана с катедралата — общо двадесет и осем картини, сътворени в различни часове на деня и различни сезони. По онова време сградата е била магазин за дрехи, а преди това — първият ренесансов паметник на Руан — финансовата палата. Силвио внимателно чете справочника: Клод Моне е рисувал катедралата в други ракурси и от други сгради, някои от които са били разрушени през войната, предимно къщи на улиците „Гран Пон“ и „Гро Орлож“.
Инспекторът се усмихва, като си представя как Моне се появява в ранни зори със статива си в спящите къщи или как стои по цели месеци пред някой прозорец в дамската пробна. Всичко това, за да рисува по тридесет пъти един и същ мотив. Сигурно са го смятали за луд…
Но обикновено хората се възхищават на лудите.
Силвио обръща лице към катедралата. Да, хората обожават лудостта. Когато гледа катедралата и й се възхищава, човек си дава сметка, че онзи, който си я е представял построена, е бил прав, въпреки че този невероятен паметник е строен в продължение на петстотин години47. Побъркан човек, който е държал на своето: стрелата й48 да бъде най-високата във Франция, без да му пука, че няколко хиляди строители ще оставят кожите си под стените на шедьовъра. През онази епоха строителната площадка е била истинска касапница, но човечеството забравя тези неща. Да, в крайна сметка трагедиите се забравят и остава възхищението от лудостта.
47
Катедрлата се строи от 1030 г. (в романски стил) и от 1145 г. (в готически стил) до 1506 г. — Бел.прев.
48
През 1822 г. върху стрелата на катедралата пада гръм. Новата стрела е в неоготически стил и се строи от 1825 до 1874 г. — Бел.прев.