— Дойде ли часът за разпити? В ръцете ви съм, инспекторе.
Неспокойният поглед на Лоренс Серенак обгръща кремавата тъкан, опъната на стената, украсата на леглото с цвят на старо злато, черния мрамор на камината, златните свещници, таблата на леглото от акажу.
— Хайде, инспекторе, отпуснете се. Снощи със съпруга ми сте били по-красноречив!
Лоренс не отвръща на предизвикателството. И двамата мълчат. Инспекторът не се приближава до леглото. Веселите пламъчета в очите на Стефани постепенно се размиват и се превръщат в светлини на меланхоличен фар. Учителката се надига.
— Тогава ще започна беседата. Инспекторе, знаете ли историята на Луиз, която събирала глухарчета?
Серенак я наблюдава. С учудване, но и с любопитство.
— Не, разбира се — продължава Стефани. — А е хубава. Луиз е нещо като Пепеляшка. Нашата Пепеляшка, тук, в Живерни. Разказват, че била дъщеря на селяни. Била очарователна. Най-красивата девойка в селото, свежа и невинна. Около хиляда и деветстотната година позирала на художниците. Всъщност предимно на Радински, обещаващ чешки художник, който дошъл при Моне и американските художници. Бил красив и не само художник, но и прочут пианист… Возел се в невероятна за онова време кола — 222 Z52… Влюбил се в малката събирачка на глухарчета. Оженил се за нея и я отвел в дома си… Селянката Луиз станала принцеса на Бохемия… Клод Моне купил ненужната им вече кола за сина си Мишел53, който няколко месеца по-късно я разбил в едно дърво на авеню „Тиер“ във Вернон. Като изключим края, историята е прекрасна, нали?
Лоренс Серенак едва се въздържа да не се приближи, да падне и да потъне на свой ред в леглото. Кръвта пулсира в слепоочията му.
— Защо ми разказвате това, Стефани?
— Отгатнете…
Тя бавно се надига от леглото и сякаш плува във вана от пера…
— Ще ви направя едно признание, инспекторе. Отдавна не съм оставала сама в стая с мъж, с друг мъж освен съпруга ми. Отдавна не съм се смяла, докато се изкачвам по стълби пред някой мъж. Отдавна не съм разговаряла за пейзажи, живопис, за стиховете на Арагон с младеж, който е на повече от единадесет години и който е способен да ме слуша…
Серенак мисли за Морвал, но не прекъсва Стефани.
— Отдавна чакам този миг, инспекторе. Бих казала, че го чакам цял живот…
Мълчание.
— Чаках някой да дойде.
Да гледа нещо, каквото и да е, само не Стефани: разтопените свещи, олющената боя по стената…
— Не задължително чешки художник… Просто някой.
Дори гласът й е лилав…
— Само че, ако ми бяха казали, че ще бъде ченге…
Стефани скача от леглото и пътьом хваща Серенак за ръката.
— Елате, трябва да нагледам учениците си.
Завлича го до един прозорец и протяга ръка към дузина ученици, които тичат из градината.
— Погледнете парка, инспекторе, розите, парниците, езерото. Ще ви разкрия още една тайна. Живерни е клопка. Красив декор, така е. Кой би искал да живее другаде? Толкова красиво село… Само че декорът е замръзнал. Вкаменен. Забранено е къщите да се украсяват по различен начин, да се боядисват в друг цвят, да се откъсне дори най-нищожното цвете… Забраняват го цели десет закона. Всички тук живеем в картина. Заковани сме към стената. Хората смятат, че се намират в центъра на света, че си струва да се преместят и да живеят тук, но накрая пейзажът и декорът ги поглъщат, защото отделят капки лак, който ги залепва за стената. Ежедневният лак на примирението… на отказването… Легендата за Луиз, станала принцеса на Бохемия, е само легенда. Такива неща не се случват… Вече не се случват…
Внезапно вижда три деца, които искат да минат през алея с цветя, и им извиква:
— Заобиколете!
Треперещият Лоренс Серенак трескаво търси някаква тема, за да сложи край на меланхоличното настроение на Стефани и за да устои на собственото си желание да я притисне в ръцете си веднага, начаса. Погледът му се спира върху цветята в градината, забелязва хармонията от цветове и за миг е покорен от красотата на парка.
— Вярно ли е онова, което разказва Арагон в книгата си? Че Моне не можел да понесе вида на увехнало цвете и всяка нощ градинарите засаждали там ново, за да вижда свежи цветове всяка сутрин, сякаш цялата градина е била пребоядисана?
Маневрата като че ли има успех, защото Стефани се усмихва.
— Не, не, преувеличава. Значи сте прочели „Орелиен“?
— Разбира се… Прочетох книгата и мисля, че я разбрах. Голям роман за невъзможната любов. Според Арагон няма щастлива любов… Това ли е посланието?
52
Спортна кола, модел на компанията „Мазерати“, създадена през 1914 г. и от 1993 г. притежание на ФИАТ. — Бел.прев.