— Така е смятал Арагон, когато е писал книгата. В онзи момент не е изживявал щастлива любов. Но все пак, по-късно той ще изживее най-красивата, най-продължителната и вечна любовна история с Елза. Знаете това, нали? Бил е луд по нея…
Лоренс се обръща. Полуотворените устни на Стефани са побледнели. Бори се със себе си да не сложи ръка върху треперещата й уста, да не погали крехкия й профил на порцеланова статуетка.
— Странно момиче сте, Стефани…
— А вие, инспекторе, притежавате дарбата да предразполагате към откровения… Ще ви призная, че в разпитите сте доста по-ловък от впечатлението, което си създадох от думите на съпруга ми. По онова, което пожела да сподели с мен… Не, инспекторе, ще ви разочаровам: не съм странна, напротив, печално банална съм…
Учителката изчаква малко, колебае се, но после изстрелва на един дъх:
— Казах ви, че съм банална. Бих искала да имам дете, собствено дете, но мисля, че мъжът ми не може да ми го даде. Дали по тази причина вече не го обичам? Дори не мисля за него. Струва ми се, като се обръщам назад, че никога не съм го обичала… Беше тук. На разположение. Обичаше ме. Случих с него. Както виждате, инспекторе, наистина съм банална жена. Впримчена. Като толкова други. Фактът, че съм красива, че съм родена в Живерни, че обожавам учениците си, не променя нищо…
Лоренс поставя ръката си върху тази на Стефани. Двете ръце заедно обхващат парапета от ковано желязо, боядисан в зелено.
— Защо ми признавате тези неща? Защо на мен?
Стефани го оглежда от главата до петите. Смее се. Не си ли дава сметка, че очите й, поне те, са единствени в света?
— Не си правете илюзии, инспекторе! И не си въобразявайте разни неща… Не го направих нито за усмивката ви на негодник, нито заради прекалено разтворената ви риза или заради очите ви с цвят на лешник, които издават всичките ви чувства. Не си мислете и че ви намирам за очарователен. Направих го само защото…
Ръката й се изплъзва…
— И аз като Луиз, малката събирачка на глухарчета, която била очарована от каретата 222 Z, се влюбих във вашия „Тайгър Триумф“ — смее се тя. — И може би заради начина, по който галите Нептун.
Приближава се.
— Последно, инспекторе. Важно е. Пак ви доверявам нещо… Това, че вече не обичам съпруга си, не го прави убиец. Дори напротив…
Серенак не отговаря. Осъзнава, че на петдесетина метра от тях хората в колите, които се движат по Кралския път, постоянно обръщат глави към къщата на Моне и ги виждат, застанали пред прозореца като любовници на балкон…
Полудели ли са и двамата?
Той ли е полудял?
— Мисля, че е време да се заема с децата — казва Стефани.
Серенак остава сам. Чува отдалечаващите се стъпки на учителката. Сърцето му бие лудо, сякаш ще изскочи през разтворената риза, а мислите почти взривяват черепа му.
Коя е Стефани?
Фатална жена или изгубено момиче?
40
В ЗАЛАТА НА ИМПРЕСИОНИСТИТЕ инспектор Силвио Бенавидиш широко отваря очи. Като бухал. Ашил Гийотен се размърдва. Вади носна кърпичка и чисти невидима прашинка от картина на Сисле. Под нея върху табелка е написано „Наводнението в Порт Марли“54. Силвио тъкмо се пита дали Гийотен не е забравил въпроса му, когато уредникът се обръща към него. Попива челото си с единия край на кърпичката и декламира с глас на проповедник.
— Питахте дали е възможно изчезнали или непознати творби на Моне да се появят отнякъде, нали, инспекторе? Щом държите, да вървим, ще си поиграем на предположения и догадки.
Кърпичката попива слепоочията му.
— Знае се, че ателиетата на Моне в Живерни са съдържали десетки творби, сред които скици, платна от младостта на художника и големи недовършени картини с лилии… Да не говорим за подаръците, които са му правили неговите приятели Сезан, Реноар, Писаро, Буден, Мане — поне тридесет платна… Давате ли си сметка? Цялото това богатство, струващо състояние, по-ценно от колекцията на който и да било музей в света, пазено само от един осемдесетгодишен старец и градинаря му, стояло зад врата, която дори не се заключвала, в помещение с най-обикновени прозорци и напукани стени. Всеки би могъл да ги вземе. Всеки жител на Живерни, ако е бил малко по-хитър, би могъл да спечели само от една открадната картина повече, отколкото ако обере двадесет банки…
Кърпичката попива за последен път потта от лицето и се свива на топка в дланта му.
— Когато цяло състояние се намира на толкова достъпно място, изкушението е огромно…
54
Картината е нарисувана през 1876 г. Тя е един от двата шедьовъра от общо шестте, нарисувани на тази тема картини. Другият шедьовър се намира в музея „Орсе“ в Париж. — Бел.прев.