Силвио започва да схваща как стоят нещата. Гледа десетината окачени по стените картини. Та музеят на Руан, за който казват, че притежава най-богатата колекция на импресионистични творби в провинцията, няма и една четвърт от картините, които са били в ателиетата на Моне. Отново задава въпроса си:
— Все пак, може ли днес да има картини на тези майстори в ателиетата на Моне в Живерни?
Ашил Гийотен се колебае, преди да отговори.
— Е, Моне е починал през хиляда деветстотин двайсет и шеста година. Несъмнено синът му Мишел Моне, който е негов наследник, отдавна се е погрижил да приюти на сигурно място всички платна, които баща му не е дарил на музеите. И така, за да отговоря на вашия въпрос, ще кажа, че е твърде малко вероятно днес да бъдат открити непознати оригинални платна в Розовата къща в Живерни. Но в края на краищата човек никога не знае…
— Като изключим кражбите — пита с малко по-уверен глас Бенавидиш, — Моне би ли могъл да подарява или да разпределя тези картини?
— Местната преса е увековечила информация за едно платно, спечелено на томбола, организирана за финансиране на болницата във Вернон. Навремето някой го е спечелил с билетче за петдесет сантима… Що се отнася до останалото, ще трябва да се задоволим с предположения… Знае се, че жителите на Живерни не са улеснили живота на Моне. Трябвало да преговаря за всеки сантиметър от страстта си, за покупката на имота си, за да запази пейзажите такива, каквито ги е нарисувал, и най-вече — за отклоняването на водата от канала към езерото с лилиите. Моне бил щедър, дал е цял куп пари на селото. Платил е и да не бъде построен завод за скорбяла до градината му, а също и да опази кътчето си от прогреса. Възможно е някой общински съветник, хитър селянин, да се е пазарил здраво, за да получи някоя картина на майстора, вместо милостиня от петстотин франка. Наясно съм, че специалистите много-много не вярват в такива сделки между художници и местни жители, но не можем да изключим възможността някой от Живерни да се е интересувал от живопис или поне от пазарната й стойност! Моне би дал картина, естествено. Нямал е избор… Ами вижте например странната мелница до градината му. Мелницата „Шеньовиер“. Всеки път, когато отида в Живерни, мисля за нея. Главно заради прочутата картина на Тиъдър Робинсън „Чичо Троньон“… Селяните от мелницата са имали идеалната възможност да изнудват Моне. Защото потокът е минавал покрай мелницата. Ако Моне не е постигнал съгласие с тях, нямаше да има лилии!
Силвио Бенавидиш не успява да запише всичко, но се опитва да запамети огромната информация.
— Сериозно ли говорите?
— Имам ли вид на шегаджия, млади човече? Има кретени златотърсачи, които за три късчета метал обръщат света. Ако бяха малко по-хитри, щяха да претършуват таваните на Живерни и на околните села. Знам какво се говори. Че Клод Моне е унищожавал картините, от които не бил доволен, а също и творбите от младите си години. Ужасно се е страхувал да не би след смъртта му антикварите да се нахвърлят върху незавършените му скици и платна. Ето защо изгорил в ателието си всички творби, които не харесвал. През хиляда деветстотин двайсет и първа година. Но въпреки всички предпазни мерки, все някъде ще има някоя останала картина на майстора. Поне една забравена творба. С която може да се купи остров в Тихия океан!
Уредникът за пореден път сменя помещението и отива в друга зала. Поглежда свирепо служителката на музея, която се интересува повече от червения цвят на лака си, отколкото от робата на кардинала, разпитващ Жана д’Арк в картината на Дьоларош55.
— Още нещо — подхвърля инспекторът. — Споменахте Тиъдър Робинсън, художника импресионист и приятел на Клод Моне… Какво мислите за фондацията, създадена от наследниците му?
Гийотен присвива учудено очи.
— Защо ми задавате този въпрос?
— Тази фондация изскача няколко пъти в разследването ни. Странно, но много хора като че ли имат някаква връзка с нея, макар и косвена…
— Какво точно искате да знаете?
— Нямам представа. Просто какво мислите вие. За нея.
Уредникът се колебае, сякаш търси най-точните думи.
— Как да ви кажа, инспекторе… Една фондация винаги е нещо сложно. Този тип сдружаване като че ли е най-незаинтересовано за каквото и да било. Ще се опитам да обясня. Например асоциация, която се занимава с бедните… Парадоксът е, че ако бедните намаляват, то и основанието тя да съществува намалява… С други думи, колкото по-добре работи, толкова по-бързо се разорява. Същото става и с асоциация, която се бори срещу войната… За нея мирът би бил равностоен на смърт!
55
Пол Дьоларош (1797-1856) — френски художник, рисувал потрети на много исторически личности и пресъздал важни сцени от историята на Франция. Споменатата картина се нарича „Разпитът на Жана д’Арк“ и се намира в Музея на изобразителните изкуства в Руан. — Бел.прев.