Обръщение на „ти“
4
ОНЕЗИ ТЪПАНАРИ ОТ БОЛНИЦАТА, меко казано, ми досаждат с документите си. Натрупвам върху масата разноцветните листове и листчета: рецепти, осигуровки за болест, спешни и профилактични прегледи, застраховки за женитба, бедствия и аварии в жилището. После ги сортирам и пъхам в пликове от дебела хартия. Някои от тях са предназначени за болницата, но не всички. Ще ида в пощата на Вернон, където ще премеря и изпратя на съответните адреси всички пликове. А ненужните документи подреждам в бяла папка. Не съм попълнила всички, нито пък съм разбрала какво се иска от мен, но ще питам медицинските сестри. Те вече ме познават. Прекарах с тях целия следобед вчера, че и малко от вечерта.
Бях в стая № 126, където играх ролята на „почти вдовица“, която се тревожи за съпруга си — почти пътник. Изслушвах успокоителните думи на лекарите и сестрите, с други думи — изслушвах лъжите им. Спукана му е работата на мъжа ми! Осъзнавам напълно този факт. Само да знаеха колко неща мога да понеса! Да свърши, веднъж всичко да свърши. Само за това се моля и само това ми е нужно.
Преди да изляза от стаята, се приближавам към олющеното огледало с позлатена рамка вляво от входната врата. Вглеждам се в съсипаното си, сбръчкано и студено лице. Лице на мъртвец. Мятам черен шал върху прибраните си назад коси. Той прилича на чадор9. Стариците са обречени: задължени са да носят траур и никой да не ги поглежда. Такива са житейските правила, дори в Живерни. Особено в Живерни — селото на светлината и ярките цветове. Съдбата на старите дами е да живеят в сянка, да тънат в мрак, да станат част от нощта. Да бъдат напълно ненужни и да минават незабелязано. Забравят ги. А това напълно ме устройва!
Оглеждам се още веднъж, преди да сляза надолу по стълбите и да напусна кулата на „замъка си“ — така наричам кулата на мелница „Шеньовиер“ в Живерни. Проверявам машинално дали всичко е наред, но начаса проклинам глупостта си. Вече никой не стъпва тук! А и няма кой да дойде, но въпреки това и най-нищожният предмет, който не е на мястото си, ме вбесява. Или, както казват в репортажите по телевизията, страдам от натраплива невроза. На медицински език — обсесивно разстройство. Лудост, която не пречи на никого, освен на самата мен.
В най-мрачния ъгъл забелязвам дребна подробност и пак ме обзема раздразнение. Струва ми се, че картината малко се е по-изместила и че не виси съразмерно спрямо гредата. Бавно прекосявам стаята. После натискам лекичко десния ъгъл на рамката й, за да я поизправя. Там са моите водни лилии. В черно.
Навремето закачих картината на най-подходящото място, невидимо от никой прозорец. Ако някой изобщо може да види нещо през прозорците на четвъртия етаж на нормандска кула, построена насред мелница. Моята пещера…
Картината виси в най-слабо осветения, така да се каже, в най-мъртвия ъгъл. А тъмнината прави още по-зловещи тъмните петна, които се носят по повърхността на водата в езерото. Черни лилии. Цветята на траура.
Най-тъжните цветя, които някога са рисувани.
Слизам доста трудно по стълбите. Излизам. Нептун ме чака в двора на мелницата. Бутам го с бастуна си, за да не скочи върху роклята ми. Това куче така и не иска да разбере, че все по-трудно пазя равновесие. Минава доста време, преди да успея да заключа трите тежки ключалки и да пусна връзката ключове в чантата си. И после да проверя дали съм заключила добре.
Най-сетне обръщам гръб на вратата. В двора на мелницата огромното черешово дърво се прощава с последните си цветове. Най-вероятно е дърво столетник. Казват, че „познавало“ Моне! Черешовите дървета много се харесват в Живерни. Покрай Музея на американското изкуство засадиха цяла редица! Доколкото разбрах, били японски черешови дървета. Те са по-малки и приличат на дървета джуджета. Намирам тези нови екзотични растения за малко странни. Сякаш в селото си нямахме достатъчно дървета! Но какво да се прави, такъв е животът… Изглежда, че американските туристи много си падат по розовите цветчета на черешите пролетно време. Ако искате да знаете мнението ми, ще ви кажа, че покритите с нападали розови цветчета паркинг и коли създават впечатление за преекспониран стил „Барби“. Само дето никой не ме пита за мнението ми…
Притискам пликовете до гърдите си, за да не ги изцапа Нептун. Изкачвам се с мъка по улица „Коломбие“. Не бързам, спирам се и дишам тежко под еркера на една къща, която предлага стаи за гости. Цялата е обрасла с бръшлян. Автобусът за Вернон ще мине оттук чак след два часа. Така че разполагам с достатъчно време да си поиграя на детектив.