Не, не, този ад няма да престане!
Камий дори не изчаква някой да отговори. Кани се да увисне на един клон на глициниите, но той изпращява в ръката му и момчето се отказва.
— Water-lily! — заявява той.
Колко е доволен от ролята си. Но ме нервира, ох, как ме нервира! Въпреки че трябва да призная, че water-lily е много по-красиво име от nenuphar… Но най-ми харесва nymphea!
Камий се навежда над платното на Фанет. Мирише на пот.
— Какво правиш, Фанет? Копираш „Лилиите“ на Моне ли? — Не!
— Ама нали виждам!
Камий винаги вади на показ знанията си. Проблемът му обаче е, че знае всичко, но не разбира нищо.
— Не, идиот такъв! Не! Това, че рисувам същото като Моне, съвсем не значи, че го рисувам по същия начин.
Камий вдига рамене.
— Моне е нарисувал страшно много лилии. Твоите непременно ще приличат на някои от неговите. Нарисувал е дори tondo… Знаеш ли какво е tondo?
Ще го фрасна с четката по лицето. Само така ще разбере колко трудно го понасям… Той винаги задава въпроси и сам си отговаря…
— Означава кръгло платно. Такова е изложено във…
О-о-о-х, не издържам…
— Идвате ли, момчета? — това е гласът на Мери, в който вече няма сълзи.
Камий въздиша, а Венсан се смее.
— Струва ми се, че ще я хвърля в езерото. Ще можеш ли да нарисуваш това, Фанет? „Mary in the water-lilies“58.
Венсан продължава да се смее и избутва лекичко Камий по моста.
— Ще те оставим да работиш! — заявява Венсан. — Хайде, Камий, ела.
Понякога Венсан ме разбира. Понякога не, понякога да. Като преди малко.
Фанет най-сетне е сама. Наблюдава внимателно отражението на плачещите върби в езерото, което се пресича в листата на лилиите. Спомня си онова, на което я е научил Джеймс през последните няколко дни: убежната точка, убежните линии…
Ако съм запомнила добре, оригиналността на „Лилиите“ на Клод Моне се състои в това, че композицията на картините почива върху две противоположни убежни линии. Едната убежна линия е линията на цветовете и листата на лилиите, която в едър план съответства на водата. Джеймс я нарича линия на хоризонта. Е, щом това му прави удоволствие… Но съществува и втора линия, линията на отраженията във водата: цветовете на глициниите по двата бряга, клоните на върбата, слънчевата светлина, сенките от облаците, които се оглеждат обратно във водата като в огледало. Според Джеймс тези линии също са убежни — вертикални. „Това е тайната на „Лилиите““, казва Джеймс… Е, добре, не виждам никаква магия в тази тайна… И не е необходимо да се казваш Джеймс или Клод Моне, за да я откриеш… Трябва само да погледнеш езерото. Ясно е като бял ден, че двете линии бягат една от друга… Е, не точно бягат… Големи думи. Защото и езерото, и листата, залепнали за него, си остават неподвижни. Искам да кажа, че не мърдат от мястото си. Няма никакво движение, ама никакво. Има илюзия за движение, съгласна съм. Само че няма такова!
Сега, когато съм сама, почти ми се иска да съм с останалите, да тичам заедно с тях около езерото! Но не… Джеймс каза, че трябва да съм егоистка. Да мисля за таланта си, за конкурса на фондация „Робинсън“. Ще ида при тях по-късно…
Фанет се навежда над палитрата и грижливо смесва цветове. Изведнъж спира. Черното! Черният цвят е свършил!
Тъкмо се кани да нададе вой, когато усеща, че до нея е Пол. Познава го по миризмата на окосена трева.
— Ку-ку!
— Пол! Къде беше?
— Играхме шест пъти на криеница! Така че съм добре.
Пол се навежда над платното:
— Охо! Рисунката ти е страхотна, Фанет!
— Надявам се. За конкурса на фондация „Робинсън“. Мисля, че ще бъда единствената, която ще даде нещо на учителката.
— Учудваш ме… Та ти ще спечелиш! Сигурно е, че ще спечелиш. Стилът ти на рисуване е доста готин.
— Можеш ли да се обзаложиш?! Е, все пак имам нещо наум. Джеймс ми го подсказа.
— Твоят американски художник?
— Да, ще ида при него след училище. Сигурно спи в житните поля още от снощи. Ще му покажа рисунката. Благодарение на неговите съвети имам известен шанс… Наистина, той бързо се уморява. Повече спи, отколкото рисува. Но както и да е…
— Интересно. Платното ти не прилича на „Лилиите“ на Моне…
Фанет целува Пол по бузата.
Обожавам Пол!!!
— Страхотен си! Точно това исках! Моята идея може да се обясни с две думи. Когато гледаш някоя картина с лилии на Моне, имаш усещането, как да се изразя, че… че потъваш в нея, че прекосяваш пейзажа, че влизаш в нещо като кладенец или че пропадаш в пясък. Разбираш ли? Това е искал и Моне: дремеща вода, впечатление, че прекосяваш цял един живот… А аз искам да направя обратното. Пред моите „Лилии“ човек трябва да има усещането, че се носи по водата, че може да скочи в нея, да подскочи и да полети! Водата е жива! Искам да нарисувам лилиите така, както би ги нарисувал Моне, ако беше на единадесет години — като дъга!