— Но в такъв случай тази извънбрачна дъщеря е последната наследница на Клод Моне. Та тя е негова внучка!
— Не — отговаря спокойно Гийотен. — Не. Странно, но Мишел никога не е признал извънбрачната си дъщеря, дори след като се оженил за майката. Така че тя никога не е видяла и един сантим от прословутото наследство на дядо си.
Гласът на комисар Лорантен едва се чува:
— А как се казва тази извънбрачна дъщеря?
Гийотен въздиша.
— Името й е във всяка книга, посветена на Моне. Казвала се е Анриет. Анриет Бонавантюр. Всъщност не знам защо употребявам минало време. Сигурно е жива и до днес или поне така си мисля.
49
ТОЧНО 16 ЧАСЪТ И 31 МИНУТИ.
След като излиза от училище, Фанет не губи нито минута. Спуска се светкавично по улица „Бланш-Ошде-Моне“ и тича право в хотел „Боди“! Знае, че там са отсядали американските художници от епохата на Моне: Робинсън, Бътлър, Стантън Янг64… Знае историята им, учителката я е разказвала на учениците. И днес всеки американски художник би отседнал точно в този хотел. Хвърля бърз поглед на зелените маси и столове на терасата отсреща, а после връхлита като ураган в хотел-ресторанта.
Стените са покрити с картини — живопис и рисунки. Човек би помислил, че се намира в музей. Фанет си дава сметка, че за първи път влиза в хотел „Боди“. Би искала да прекара малко повече време в разглеждане на подписите на видни личности в дъното на фоайето, където се намират плакатите, но един служител я наблюдава зад плота на рецепцията. Фанет се приближава. Плотът е от светъл дъб и е доста висок. Фанет се изправя на пръсти. Повдига се още нагоре с усилие, като си помага с ръце. Човекът има дълга черна брада и малко прилича на портретите на Реноар, които е рисувал Моне.
Не му е много весело!
Фанет говори бързо, обърква се, заеква, но накрая Реноар все пак разбира, че малкото момиче търси някакъв американски художник на име Джеймс, чието фамилно име не знае. Стар, с бяла брада и четири статива…
Реноар я гледа със снизхождение.
— Не, госпожице, в нашия хотел няма човек, който да прилича на вашия Джеймс.
Брадата скрива половината му уста, така че Фанет не може да разбере дали се забавлява, или му е досадно.
— Нали знаете, госпожице, вече няма толкова американски художници, както по времето на Моне…
Глупак! Ама наистина си глупак, Реноар!
Фанет излиза отново на улица „Клод Моне“. Отвън я чака Пол. Тя му е разказала всичко през междучасието.
— Е?
— Нищо, никой!
— Какво ще правиш? Да опитаме ли в другите хотели?
— Ами аз не знам нищо, не знам дори фамилното му име.
А освен това, сякаш Джеймс обикновено спеше под открито небе.
— Бихме могли да поговорим с другите. С Венсан, Камий, Мери. Ако се захванем всички…
— Не!
Фанет почти вика. Няколко насядали около масите клиенти на хотела обръщат глава.
— Не, Пол. Не мога да понасям повече Венсан и лицемерието му… Особено от няколко дни насам… А ако кажем на Камий, той ще ни изреди имената на всички американски художници, посетили Живерни още от праисторическо време до сега… Много ще ни помогне…
Пол се смее.
— А Мери е още по-лоша. Най-напред ще се разреве, а после всичко ще изтропа на ченгетата. Искаш майка ми да ми оскубе косата ли?
— Ами тогава какво ще правим?
Фанет съзерцава парка пред хотел „Боди“ и погледът й стига чак до Кралския път, купите сено, които хвърлят малко сянка върху окосената трева, равнината, която се разстила зад тях чак до устието на Епт, и мястото, където тя се съединява със Сена — остров Орти.
Ето за тези пейзажи мечтаеше Джеймс. Заради тях бе изоставил всичко: Кънектикът, жена си, децата. Той ми го каза.
— Не знам, Пол… Мислиш ме за луда, нали?
— Не…
— Мъртъв е, кълна ти се…
— Къде точно го видя?
— В житните поля, оттатък перачницата, оттатък мелницата на магьосницата…
— Да вървим там…
Слизат по улица „Гран Жарден“. Височината на каменните фасади сякаш е така изчислена, че да хвърля максимално голяма сянка на уличката. Хладният въздух кара Фанет да потрепери.
Пол се опитва да успокои приятелката си.
— Бе ми казала, че Джеймс слагал четири статива, за да рисува по-лесно. А освен тях и всички необходими инструменти: палитра, ножове, кутия с бои. Все трябва да има някаква следа там някъде…
Фанет и Пол прекарват повече от час в житните поля. Намират само полегнали класове — сякаш някой е умрял там.
64
Вече стана дума за него в глава 5: Джон Стантън Янг е американски художник, който през 1850 г. превръща мелницата „Шеньовиер“ в свой дом. — Бел.прев.