— Надявам се, че вече сте се възстановили след ужасното събитие — рече той и ме поведе към кабинета. — Предполагам, че е било истинско изпитание.
Вероятно по време на разпита ченгетата му бяха предали основните факти от случилото се в апартамента. На него — да, но дали и на секретарката? А може и да е станало дума, а тя да не е доразбрала, като се има предвид колко богат е езикът на едно ченге. Сикюла се обърна към нея.
— Моля те, Хоуп, никакви телефонни разговори. Няма ме — нареди той.
Хоуп[17]? За Бога! Трудно ми бе да повярвам.
— Ясно, г-н Сикюла — чинно отвърна тя.
— Страхотно име — не се стърпях аз. — Отива ви.
Сетне й се усмихнах. Може да се каже, че вече сме приятели, нали? Ще ме поканят я на вечеря, я на нещо по-сериозно. Например да прекараме ваканцията заедно. Да си пийваме, да се усмихваме любезно, да си спомняме колко чепата се бе оказала първата ни среща. Да се опознаваме, докато разберем какви сладури всъщност сме били, а хич и да не сме го знаели.
Хоуп обаче не ми се усмихна в ответ. Не беше толкова лесна. Ваканцията се отлагаше за неизвестно време. Язък.
Сикюла ме въведе в кабинета, затвори вратите след мен, покани ме да седна на неудобния стол с права облегалка пред бюрото му. Бях с лице към прозореца, но през плътните пердета нямаше начин да видя какво има отвъд и вън. В сравнение с приемната, тук все пак приличаше на повечето адвокатски кантори, в които бях влизал. По бюрото зърнах документи и папки, но бяха подредени спретнато, видимо домакинът обичаше реда. Всичко си имаше етикет, надписан, залепен на точното място, документите прошнуровани както се полага. Кошчето за боклук бе празно, а шкафовете с типичната за един юрист документация бяха или скрити зад махагоновата ламперия на стените или просто липсваха. И картините по стените тук бяха далеч по-спокойни, отколкото онези в приемната. Зърнах голяма Пикасова репродукция — фавн прави серенада на момиче барабар с изтипосан подпис на художника, още едно голямо платно със сюжет, наподобяващ пещерна рисунка на коне, буквално издълбани в дебелия слой боя, все едно пресъздадено в настоящето минало. И това бе подписано от художника — Алисън Рийдър. Сикюла забеляза, че гледам картините му.
— Колекционирате ли? — любезно попита той.
Погледнах го — този да не би да ме будалка? Изглеждаше сериозен. Може би има пари, така или иначе, изглежда, бе платил добре на информаторите си.
— Нямам нужната ерудиция за колекционер — отвърнах неутрално.
— Обаче в дома си имате интересни картини, нали? — подхвърли той.
Смръщих се. Не бях сигурен накъде бие сега.
— Имам някои, да.
— Хубаво — усмихна се той. — Човек трябва да цени красотата във всичките й форми, нали?
Кимна съзаклятнически с глава към външното помещение, тоест към секретарката, и се ухили, но за мен тя вече нямаше онази омайваща привлекателност. Друго усещах зад прелестната фасада. Въртяха ми се разни мисли в главата: виждах го как прави същия жест пред нея, а тя — същинска преобразена харпия — му отскубва главата и я побива на кол в Сентръл Парк.
В следващия миг Сикюла извади шише уиски от шкаф в ъгъла и ми предложи питие, но ме попита и дали не предпочитам кафе. Казах му, че се чувствам добре и така. Той седна зад бюрото, скръсти ръце на гърдите и направи сериозна физиономия.
— Виждам, че сте добре след онзи инцидент. Не сте ранен, нали? Като изключим…
Докосна с пръст лявата си буза. Виждаше драскотините от тресчиците по моите бузи, както и наляното ми с кръв око.
— Ако бяхте видели другия… — отвърнах многозначително.
Сикюла се замисли: опитваше се да разбере дали не се шегувам. Не му казах, че образът на свлеклия се край стената застрелян Гарсия се върти почти непрекъснато в съзнанието ми. Просто не мога да го прогоня, колкото и да се опитвам. Виждам как кръвта му капе по мръсните, запечени от бялата боя чаршафи. Устните му бавно се движат в молитва, отправена към особено божество, което и да е то, дето му позволява да пролива женска кръв и в същото време му обещава надежда и помощ. Не му казах и за металическия мирис на кръвта на покойника — миризма, която ме насили да изхвърля погълнатата по-рано храна, колкото и малко да бе тя. Не споменах и вонята, която се надигна от трупа след смъртта, нито изцъклените очи, замръзнали с поглед в небитието след изпускане на последния дъх.
Не споменах и звука на последното издихание, нито начина, по който то се изтръгна от него: бавно и продължително като съсък, едновременно с нежелание и облекчение. Винаги ми се е струвало удачно да използвам свързани със свобода и спасение слова, за да опиша мига, когато мракът замества светлината, а животът отстъпва пред смъртта. Случи ли ви се поне веднъж да бъдете близо до човешко същество в този финален етап, колкото и кратък да ви се стори той, никога повече няма да забравите полученото усещане. С последното издихание тялото напуска нещо, неподдаващо се на резонно описание и логично обяснение, субстанция, която губи материален израз, започвайки преход от нашия свят в отвъдния.