— Досетя ли се за нещо друго, което би могло да ви е от помощ, непременно ще се опитам да се свържа с вас — обеща той. — Първо, разбира се, ще трябва да го съобщя на полицията, но при дадените обстоятелства не бих имал нищо против да информирам едновременно и вас. Естествено, след като полицията декларира, че то няма да пречи на нейното следствие.
Опитах се да подредя и анализирам казаното от Секюла. Стигнах до заключението, че ми е казал всичко, което поначало е бил готов да каже. Повече здраве му кажи. Благодарих и му оставих визитка. Изпрати ме до вратата на офиса, там отново си стиснахме ръцете, сетне затвори след мен. Опитах още веднъж да отроня късче внимание от монолитния ледник на име Надежда, като изразих благодарност за всичко, направено за мен. Но секретарката на евтини въдици не се ловеше, при това видимо интуицията й тутакси засичаше неискреността. Рекох си, че Сикюла едва ли е за особено завиждане, дори и да я посещава нощем. Първо срещу ледения мраз ще трябва мерки да вземе. Може би да носи топла шапка и още нещо, кой знае?
Следващата ми спирка бе на „Шеридан Авеню“ в Бронкс. Знаех, че там се намира офисът на Еди Тейджър. В тази професия е налице страхотна конкуренция и уличките източно от стадиона „Янки“ и в съседните квартали са буквално осеяни с канторки и магазинчета на поръчители — хора, дето ви плащат гаранцията в случай, че ви задържи полицията, за да излезете на свобода. Повечето са си поставили двуезични табели, а онези, които могат да си го позволят — неонови реклами. В тях винаги изпъкват ключовите думи за „гаранция“ на двата езика — „fianzas“ на испански, „bail“ — на английски.
Преди време тази практика бе се превърнала в същинска промишленост, обогатяваща множество нечистоплътни типове. И днес ги има, но сега са все дребни риби. Повечето от едрите работят в сътрудничество с големите застрахователни фирми и имат тяхната подкрепа. От този род бе и Хол Бънкоумб, познавах го от предишни години. Според Луис той бе гарантът, към когото в случай на нужда би трябвало да се обърне Алис. Само че не го бе направила, макар че на няколко пъти е била предупреждавана от Луис. Този факт само показваше още веднъж колко голямо и е било омерзението спрямо братовчеда, дори когато се е намирала и в най-окаяна ситуация. Заварих Бънкоумб в малка пицария на 161 улица, тъкмо захапваше едното от две поставени, на картонена чиния парчета. Накани се да избърше пръсти в салфетката, че да се здрависаме, но му рекох да не се притеснява излишно. Поръчах си безалкохолно, парче пица и се настаних на масата му.
Бънкоумб е дребен, жилав мъж, гони петдесетака. Излъчва вътрешно спокойствие и абсолютна самоувереност. Това е интересна смес — среща се у хората, виждали почти всичко, дето на този свят може да се види, пък и са се поучили от миналите си грешки достатъчно, че да не ги повтарят и в бъдеще.
— Как е бизнесът? — попитах любезно.
— Е, върви — ухили се той. — Въпреки че може и по-добре. Този месец неколцина тарикати от нашите клиенти го духнаха, което не е толкова гот. По груби изчисления миналата година на щата сме се изръсили около 250 000 долара, което означава че тази година ще понатиснем, че да наваксаме. Та по този повод все си казвам, че е редно да престана да се правя на добър спрямо някои хора. Всъщност вече съм престанал.
Повдигна дясната ръка към мен, показа ми я. Кокалчетата бяха ожулени, кожата наоколо леко посиняла.
— Прибрах едного от улицата по-рано днес. Просто имах лошо предчувствие. Ще вземе да го духне, и ето ти — ние влизаме поне с 50 бона. Викам си: о, не, брато — повече експерименти няма да правим.
— Като гледам така, май ти се е опънал, а?
— Е, наложи се да поразменим някой и друг тупаник — засмя се Бънкоумб. — Откарахме го до „Остров Райкърс“[18], ама там отказаха да го приберат, а пък съдията, дето разписа гаранцията, го няма в града поне до утре. И се наложи аз да го държа тук — в задната стая на офиса сме го паркирали. Твърди, че имал имот, предлага го като допълнителна гаранция, че няма да избяга, ама бил извън щата — къща някаква си в Канзас Сити, хайде де! Ние извънщатски имот нямаме право да използваме за гаранция и затова май ще трябва да си го държим под ключ при нас тази нощ, пък утре, като се върне съдията, ще гледаме да наредим нещо друго.
Говореше, но не преставаше да яде. Свърши първото, зае се с второто парче.
18
Така се нарича най-големият нюйоркски федерален затвор, разположен на остров в Ийст Ривър между Бронкс и Куинс. — Бел. прев.