— Хайде де, Лари, кажи го де! — ръмжеше възбудено Хол. — Кажи го де…
Кръв имаше, но Хол бе очаквал повече. Не му отне много време да я попие и изчисти. Докара волвото зад къщата, зави тялото на Лари в стари найлонови парчета, скътани в гаража след поредното пребоядисване на къщата. Уви го дори и повторно, за да е сигурен, че няма да капе, напъна мишци и го прехвърли в багажника. Поизмори се малко, все пак годинките си казваха думата. Сетне се качи и потегли. Отиваше да се поразходи до тресавищата извън града.
Глава тринайсета
Тъксънското летище бе в ремонт, затова от багажното до бюрото за коли под наем бе построен импровизиран с пластмасови плоскости тунел и двамата минаха по него. Високият поиска камри[22], това накара по-дребният да замърмори горчиво по пътя към гаража.
— Значи, свалиш ли малко килограми от задника, и няма да ти се вижда толкова тясно или кофти — каза Луис. — Аз съм с цели трийсетина сантиметра по-висок и пак си се побирам в камрито напълно спокойно.
Ейнджъл рязко спря.
— Намекваш значи, че съм дебел, а?
— Ами натам отиваш.
— Но досега никога не си казвал такова нещо!
— Айде бе, дявол го взел, казвал съм, не съм казвал. Още откакто се запознахме, само това ти повтарям — проблемът ти, момче, е, че здраво си падаш по сладкото. Ще се наложи да му удариш една-две диети.
— Да гладувам искаш, така ли?
— Не ми се прави, че не загряваш. Хората в Африка гладуват, направо загиват. А ти като свиеш кльопачката мъничко, направо на катеричка ще заприличаш. И като подремваш по-честичко така, организмът ти да изгаря калориите, ето те готов.
Ейнджъл се огледа и дискретно опипа коремчето си. Сетне защипа плътта с два пръста.
— Колко трябва да е щипката за нормална дебелина, хайде кажи?
— По телевизията казват, че не бива да е повече от 2-3 сантиметра.
Ейнджъл се загледа в защипаното между пръстите.
— По дължина или дебелина?
— Стига вече, човече, сам виждаш, че не си в нормата.
За пръв път от дни насам Ейнджъл си позволи усмивка. Макар че тя бе мимолетна, светна и веднага угасна. Откакто Марта се бе появила в дома на Паркър, Луис почти не се бе хранил, нито спал нормално. Ейнджъл често се събуждаше посред нощ, за да намери леглото до себе си празно, възглавницата и чаршафите студени, недокосвани. Още първия ден от завръщането в Ню Йорк, след като прехвърлиха лелята в нов, далеч по-приличен хотел, се бе сепнал посред нощ и като не видя партньора до себе си, стана да го потърси. Завари го потънал в размисли, облегнат на отворения прозорец, взрян надалеч в нощния град, сякаш се надява нейде да зърне лицето на Алис. От него осезаемо се излъчваше болка, чувство за вина, а в стаята сякаш миришеше на нещо горчиво.
Ейнджъл знаеше за Алис още отпреди. Нали бе придружавал приятеля си навсякъде, където я бе търсил. В началото обикаляха Осмо авеню, когато по дискретните си канали Луис научи, че тя е пристигнала в Ню Йорк. По-късно проверяваха и на самия Пойнт, когато полицейските мерки срещу проституцията и наркотиците бяха активизирани, а служителите на отделите за борба с порока започнаха редовни акции в Манхатън. По тамошните улици работят немалко полицейски информатори и действащи под прикритие ченгета, но мерките засегнаха най-вече района под 44 улица. В него най-често пристигаха пикапи без маркировка и от тях в поредна акция се изсипваха цивилни полицаи. На Пойнт бе по-спокойно, тъй като бе доста по-отдалечен и за него важеше друго мерило — не го ли виждаш, значи не е толкова страшно; то беше нещо като мантра за кмета Джулиани — бащата на въпросните мерки. За кмета важното бе туристите, чуждестранните гости и всякакви други посетители да не се препъват в малолетни проститутки, вземат ли случайно или нарочно да мръднат от „Таймс Скуеър“ и да се озоват в по-нечистоплътните нюйоркски квартали. На Хънтс Пойнт титуляр бе 90-и участък, но той нямаше достатъчно хора да провежда повече от една операция на месец. В нея обичайно участваше не повече от десет на сто от числения състав, гонеха редовната клиентела, понякога пускаха и представяща се за проститутка полицайка.
Вярно, имаше и масови акции, в началото те не бяха така редовни, но сетне се появи девизът за „нулева търпимост“ и борбата с порока постепенно набра такава инерция, че полицията не съумяваше да се оправя с потока задържани проститутки, бездомници и наркомани. Повечето от тях не можеха да си плащат глобите, това водеше до арести и дела, макар че редовият полицейски чиновник просто изнемогваше, затиснат от планина бумаги, които трябваше да попълва и завежда, та макар и компютърно. А в Райкърс понякога отвеждаха дори и по 90 души на ден. Проститутките се принуждаваха постоянно да сменят „маршрутите“, тъй като ченгетата ги знаеха, залагаха засади и ставаха все по-безкомпромисни. По същата причина жените започваха да работят на най-отдалечени и скрити места, само че това пък доведе до увеличаване на броя изнасилвания, отвличания и убийства.