Подземните помещения били открити от „Разследвания & ресурси“ — така се нарича отделът на нюйоркската полиция за съдебна медицина и обследване на местопрестъпленията. Неговите служители, заети по случая, работели систематично, бавно оглеждали и изследвали етаж по етаж, тръгвайки от горе на долу. Снабдили се с оригиналните планове на сградата, сравнявали с тях и нови, и стари промени. Така стигнали до стена, която в първата архитектурна версия липсвала. Съборили я, намерили нова стоманена врата със специални ключалки и допълнителни устройства за заключване в пода, а квадратурата й била около 12 квадратни метра. Отворили я с големи усилия, цял час и специална техника им били нужни, междувременно повикали екип за бързо реагиране — от същите момчета, дето се появиха в апартамента на Гарсия току след смъртта му. Повдигнали вратата с мъка, открило се временно стълбище, тежковъоръжените полицаи внимателно слезли по него.
Отдолу, на дълбочина около три метра и половина имало голямо помещение. Тук Гарсия видимо бил работил доста дълго време, и то здравата. По ъглите висели гирлянди от кости със заострени краища и черепи. Стените били покрити с циментова замазка, в която на височина до средата били зазидани части от различни почернели кости — челюсти, пръсти, бедрени и лакътни, ребра, сякаш разкривани по време на археологически разкопки. В квадрат в центъра на стаята се издигали четири кулички във формата на свещници от мрамор и кости, свещите поставени в блюда от монтирани върху костени фрагменти половинки от черепи — доста подобни на намерените от мен в апартамента на Гарсия. Четирите свещника били свързани един с друг с вериги от по-къси кости, ограждащи обширното централно пространство, сякаш за да бъде то използвано за някакъв неизвестен засега елемент на тази импровизирана костница. Имало още и специално изработена ниша с височина 70-80 сантиметра, също очакваща добавянето на нов, неизвестен елемент.
Може би ставаше дума за неголямата статуя от човешки и животински останки, която в този същия момент бе в багажника на колата ми.
Тежка задача предстоеше на екипа от съдебна медицина — законът го задължаваше да изследва и идентифицира намерените останки. Затова пък вече се досещахме поне откъде могат да започнат неговите експерти. Най-добрият стартов пункт бе списъкът на безследно изчезналите или убити жени в Хуарес, Мексико, както и изчезналите от улиците на Ню Йорк след пристигането на Гарсия в него.
Отивах на север. Веднаж като излязох от нюйоркските предградия, пътят се поизчисти и можех да карам по-бързо, наваксвайки закъснението във времето. В Бостън пристигнах към 17 часа. Тръжната фирма „Стърн & Къмпани“ се намираше в странична уличка, кажи-речи в сянката на „Флийт Сентър“. Мястото не беше типично за подобен бизнес, още повече че бе и достатъчно близко до няколко от най-шумните барове, от които непрестанно долиташе глъчка на пийнали хора и музика. Стъклата на сградата бяха цветни, опушени, в долната им част с красиви, дребни златисти букви бе изписано името на фирмата. Отдясно имаше импозантна дървена врата, с гравирано златисто чукало във формата на отворена уста. Встрани висеше подходяща по стил пощенска кутия, украсена с фигури на гонещи опашките си змейове. В някой друг и по-различен по стил квартал портата на „Стърн & Къмпани“ вероятно би привличала като магнит децата по време на празника на Вси светии.
Натиснах звънеца, изчаках. Отговори ми млада жена с яркочервена коса и крещящо лилав маникюр, поизпадал тук-таме по върховете на ноктите.
— Опасявам се, че сме затворени — рече ми тя. — За клиенти сме отворени от десет до четири часа всеки ден от понеделник до петък включително.
— Не съм клиент — отвърнах аз. — Името ми е Чарли Паркър, частен детектив съм. Бих желал да се срещна с Клодия Стърн.
— Тя дали ви очаква?
— Не, но съм убеден, че ще пожелае да ме приеме. Може би е по-добре да й покажете ето това.
Подадох й кашона, който държах в ръце. Младата жена го изгледа с подозрение, взе го в ръце. Подържа го известно време, сетне внимателно разви слоевете вестници, с които го бях опаковал. Видимо искаше да види какво има вътре. Надигна капака леко, зърна част от статуята, сетне отстъпи, отвори вратата по-широко и ми кимна да я последвам. Заведе ме в неголяма приемна, настани ме на стол, сетне се скри зад облечена в зелено врата.
Тук мебелировката бе скромна и овехтяла, личеше обаче, че е имала и по-добри години. Тапетите по стените бяха потъмнели, отлепени по ъглите, килимът бе износен, тук-там оръфан, видимо белязан от множество стъпки и тътрени по него тежести. Отдясно се намираха две бюра с хартиени покривки, отгоре им стояха два загасени компютъра. Отляво забелязах четири подобни на сандъци кафези за пренос на обемисти предмети с разковани капаци, от тях подобно на непокорна човешка коса стърчаха дървени стърготини. На стената зад тях висяха поредица литографии. Сюжетите бяха интересни — ангели в противобожествен сблъсък или така ми се струваше от мястото, където седях. Станах и се приближих да ги огледам по-добре. Напомняха на работата на Гюстав Доре[24] — илюстраторът на „Божествена комедия“, но самите те имаха малко по-различна тематика, основана на непозната за мен работа.