Отново се връща мислено към състоялата се среща, на нея Брайтуел не се е усмихвал нито веднъж.
— Той беше това, той — упорито повтаря уродливо пълният мъж.
— Прибързани заключения, стряскат те сенките — отвръща Черният ангел.
Тогава Брайтуел изважда сноп листа изпод якето и ги поставя на бюрото пред Ангела — принтирани, преснимани материали, статии. Другият ги прелиства бавно, четейки големите заглавия, тук-там и началото на някоя вестникарска информация. Постепенно интересът му расте, накрая се навежда над тях, хвърля дълга сянка, тя се разкривява и пада върху думи и снимки. Дългите, тънки пръсти шарят върху имена и места от приключили случаи. Загадки разкрити, имена на станали известни места, действащи лица убити: Харон, Пъд, Чарлстън, Фокнър, Ийгъл Лейк, Китим[28].
Китим. Хм.
— Може да е и съвпадение — тихо казва Ангелът, но в думите му не звучи сигурност.
По-скоро говори наслуки, не и на базата на истината.
— Толкова много съвпадения, а? — подхвърля Брайтуел — Не ми се вярва. Той върви по нашите стъпки, сякаш нещо именно в нас го привлича, сякаш ни дебне.
— Не е възможно. Не може да съзнава истинската си природа.
— Ние всички осъзнаваме природата си — възразява Брайтуел.
Ангелът се взира в Брайтуеловите очи и в тях съзира гняв, любопитство и силно желание за мъст.
Страх? Има ли страх или не? Да, може би има. Мъничко.
— Грешка е било да се ходи в неговата къща — отсича Ангелът.
— Хрумна ми, че с детето можем да го примамим сам да дойде при нас.
Черният ангел отново се взира в лицето на другия. Не, помисли той, не да го примамим да дойде, ти си искал детето за друго. Винаги те е движила тази неукротима страст да причиняваш болка на земните. И ще дойде миг, именно тя ще те доведе до края и унищожи.
— Не внимаваш в думите ми — изрича на глас. — Многократно те предупреждавах да не привличаш вниманието към нас. Особено в този най-важен етап на делото.
Брайтуел отваря уста да протестира, но Ангелът е станал, облича закачената на старинната закачалка дреха.
— Ще изляза за малко. Остани тук. Отдъхни и мисли. Скоро се връщам.
И ето го сега, върви по улиците, видим и същевременно невидим, неразгадан и страшен, същинско раково образувание в плътта на човечеството. Върви, а тази странна усмивка заиграва на лицето му, сетне чезне, умира и пак се ражда. Секунда-две, плъзва се по чертите, до очите не стига.
След около едночасова разходка се връща в офиса, където Брайтуел търпеливо изчаква, седнал на стол в сенките, далеч от светлината.
— Добре, срещни се с него, щом смяташ, че това би могло да потвърди тезата ти — заявява Ангелът. — Но може и да я елиминира.
— Мога ли да го притисна със сила и болка? — веднага пита Брайтуел.
— Ако се налага.
Няма нужда да задава въпрос за най-тежката мярка, той си остава недоизречен, би бил безсмислен. Унищожение не бива да има и няма да има. Защото то би го освободило и тогава сигурно никога повече няма да го намерят.
Сам лежеше будна на легълцето. Пристъпих към нея, но тя не ми обърна внимание. Очичките й бяха вперени замечтано в нещо над нас, нещо неуловимо за мен. Мъничките ръчички махаха във въздуха възторжено и тя се усмихваше блажено или на мен така ми се струваше. И друг път я бях виждал в подобно състояние, в мигове, когато надвесени с Рейчъл над нея, сме й предлагали играчка или някоя любима вещ. Пристъпих още напред, изведнъж усетих мразовита вълна в пространството непосредствено около нея. Сам дори и сега не ме погледна. В същото време се изкикоти, както правят децата, когато им е много приятно.
Протегнах ръка с разперени пръсти към нея. За частица от секундата имах усещането, че нещо веществено се плъзна върху тях. Като фина материя беше — газ или може би мека коприна. Сетне това чувство секна, изчезна и мразът. В същия миг Сам ревна. Взех я на ръце, притиснах я към себе си, но тя не спря да плаче. Усетих движение зад себе си, до мен застана Рейчъл.
— Аз ще я взема — рече тя и протегна ръце към Сам, а в гласа й звучеше раздразнение.
— Няма нужда. И аз мога да я подържа.
— Казах ти, че ще я взема аз — тросна се тя и сега вече в тона й имаше много повече от раздразнение.