По-късно, след като се изкъпах и облякох, изведох Уолтър на разходка. Ходихме чак до Фери Бийч, там го пуснах да поиграе на пясъка на воля, да се порадва на водата. От мястото, където бяхме, се виждаха сградите на пожарната команда в Скарбъро. Пред клетките стояха мъже с маркучи, миеха служебните коли. Есенното слънце пробиваше през облаците от време на време, под икономичните му лъчи водата се превръщаше в сребристи струи, преди да паднат на земята и да попият там, капчиците се разпръсваха на всички страни, блестейки като скъпоценни камъчета. В ранните дни на пожарната, горяло ли някъде, главната работа по гасенето я вършели доброволци. Събирали ги със силни удари на стоманени прътове по окачени на метална жица парчета от жп релси. На Плезънт Хил все още се намира една такава система за противопожарна тревога, точно пред клетките на депо N° 3. Някъде към края на 1940 г. жена на име Елизабет Либи заедно с дъщеря си Шърли поели службата на противопожарни диспечери от магазина си на „Блак Пойнт Роуд“, където работели и живеели. Обади ли им се някой със сигнал за пожар, те включвали алармената си система марка „Геймуел“, а тя на свой ред задействала система от разположени по депата със специализираните коли сирени. Двете жени били на практика дежурни — противопожарна охрана по двайсет и четири часа на ден, седем дни на седмицата, а през първите 11 години служба отсъствали в отпуска заедно само два пъти, и то не за дълго време.
Сред най-ранните ми спомени като хлапак в Скарбъро е церемония през 1971 г., на която старият кмет Клейтън Ъркуарт награди Елизабет Либи с мемориална почетна значка за дълга служба. Дядо ми също беше доброволен огнеборец, винаги помагаше, когато имаше нужда да се гаси нещо. Баба пък бе член на подвижната кухня, действала по време на големи пожари и по-продължителни бедствия, обслужвайки с храна и напитки огнеборци и спасителни екипи. Затова и двамата присъстваха на церемонията, бяха завели и мен. Елизабет Либи бе чудесен човек — помня как винаги ме черпеше с бонбони, когато минавахме покрай магазина й. На онова тържество носеше бяла рокля със закачено на нея цвете и големи рогови очила с рамки във формата на криле. Полуразплакана от умиление, попиваше сълзите си с носната кърпичка, докато редица познавали я години наред хора говореха за нея най-прекрасни неща.
По-късно се разходих до гробището. Завързах Уолтър за металната решетка на портите и закрачих пеша към гробовете на дядо и баба. Баба почина доста по-рано от дядо и за нея спомените ми са доста избледнели, пък и значително по-малко на брой. Един от тях с по-ясна картина в паметта ми е именно награждаването на Елизабет Либи.
Сам бях погребал дядо. Взех лопатата, след като дошлите на погребението опечалени си тръгнаха, и бавно затрупах ковчега с изкопаната пръст. Денят беше горещ, бях свалил и закачил сакото на съседен надгробен камък. Имам мъглив спомен, че докато работех, съм говорил с него, но не помня какво съм казвал. Сигурно съм дърдорел обичайните хлапашки приказки, тъй като за дядовците мъжете си остават завинаги момчета. Навремето дядо бе работил като полицай и заместник-шериф, но един тежък случай му се бе отразил недобре. По особен начин го бе обсебил, в кръвта му бе влязъл и може би го бе отровил. И в съзнанието му се бе настанил, за да го мъчи непрестанно, затова и в разсъжденията си покой не намираше, а те се въртяха постоянно в един омагьосан кръг, който бавно го убиваше. В края на краищата се бе паднало на мен да разкъсам кръга и да унищожа демона, който измъчваше дядо в мислите му. Всъщност това бе заплетен случай с жестоки убийства и аз го бях разнищил до края. И до ден-днешен се питам дали при смъртта си той се отърва от тази си агония, или я отнесе и в Отвъдното? Дали последното издихание му донесе покой и заглуши шепнещите в съзнанието му гласове? Или мирът в душата му настъпи по-късно, когато същото онова момче, което бе друсал на коленете си, вече мъж, падна ранен, но успя да сложи край на един древен ужас[29]?
Огледах гроба, изскубнах няколко плевела тук и там. Лесно ги изкорених, така и се полагаше. Дядо ме беше учил и на това — да разграничавам растения от плевели: истинското цвете има дълбоки корени, фалшивите виреят на плитко. Помнех почти всичко, което ми бе казвал — той говореше, аз се стараех да попивам словата и философията му. Подреждах ги в младата си памет, честно да си кажа, отчасти и заради това, че обичаше да ме препитва, а беше срамно да не мога да отговоря и издържа тези своего рода житейски изпити.
— Знаеш ли, очите ти изглеждат много стари — беше ми казвал понякога, загледан в тях. — Съответно би трябвало да имаш нещо от опита на един доста стар човек…