— Кои сте вие? — запитах тогава другите двама.
— Приятели — отвърна брадатият свещеник.
Погледнах дясната си ръка. От пръстите ми капеше кръв, течеше по дланта. Свалих сакото, навих си ръкава, горе по ръката имах бая дълбоки разкъсвания на кожата. Пет на брой.
Извих глава към пътя, но мерцедесът се бе стопил в далечината.
Свещеникът ми подаде носната си кърпичка, за да попия течащата кръв.
— От друга страна — проследи погледа ми той, — онзи определено не е ваш приятел.
Част четвърта
Казвам им, че опрощение няма,
и все пак прошка винаги може да има…
Глава седемнайсета
Настаних ги на кухненската маса у дома, открехнах прозорците, тъкмо бе време за приливите в мочурите — вечното движение на Майката природа. Приливи и отливи — смърт и обновление, тогава и въздухът е по-различен — околният свят притихва, времето замира, сякаш увисва неподвижно, настъпва особено напрежение, а всяка жива гадинка, чието съществувание зависи от тресавищата, се настройва към техния ритъм, усещайки инстинктивно какво иде.
Почистих раните на ръката си, макар и да нямах достатъчно ясен спомен за развитието на последните събития. Все още се чувствах замаян, виеше ми се свят, не стоях стабилно на краката си. Освен това изпитвах странна несигурност, а вкусът на сладко вино не изчезваше от устата ми, колкото и да се жабурках.
Предложих на гостите кафе, те изразиха предпочитания към чай — ако, разбира се, ви се намира, помоли единият. Помнех, че зад буркана с нес кафето Рейчъл държеше билков чай. Подуших пакетчето, замириса ми особено — като че някой е пуснал една вода в розов храст. Поднесох им го с извинение. Брадатият свещенослужител — представил се с името Мартин Рийд — направи лека гримаса, когато го вкуси, но упорито продължи да отпива. Изглежда, прекараните в служба на Всевишния дълги години го бяха дарили с немалка вътрешна сила.
— Как ме открихте? — попитах ги аз.
— Не беше много трудно да свържем онези събития в Бруклин с вас самия — отвърна ми той. — Където и да се движите, винаги правите впечатление, доста силно при това. Освен това понаучихме още малко и от г-н Недо в Ню Йорк.
Това ме изненада. Каква връзка биха могли да имат подобни хора с Недо? Признавам си, че при всяка поредна мисъл за него неизменно ме побиваха тръпки. Разбира се, нищо общо нямаше с огромната му ерудиция в областта на окултните теми, нея изобщо не я отричах. Безпокоеше ме или, по-точно казано, отблъскваше ме удоволствието, което изпитваше от връзката си с тях. Контактът с него ми напомняше общуване с полуизлекуван наркоман, чиято амбиция да стои далеч от наркотика често отстъпва пред влечението към него.
— Мисля си понякога, че г-н Недо не е съвсем морално чист — изтърсих съвсем искрено. — Общувате ли с него често, току-виж сте се заразили.
— Всички ние сме несъвършени, кой повече, кой по-малко.
— Може и така да е, но аз у дома нямам долапи с черепи на току-що убити с куршум в тила китайци.
Рийд кимна с глава в знак на съгласие.
— Признавам, че не съм се опитвал да вниквам надълбоко във влеченията, заниманията и придобивките му. Но в същото време Недо е извънредно ценен източник на информация и вие самият имате сериозна причина за благодарност лично към него. Той ни уведоми за посещението ви и за онова, което разследвате. Респективно ето ни тук. А онзи господин отвън на пътя не изглеждаше никак очарован от пристигането ни, нито от неволното прекъсване на онова, което се готвеше да направи. И ми се струва, че ако не бяхме пристигнали точно в онзи миг, щеше да го направи — нещо може би много грозно. От ръцете на още по-грозен изпълнител.
Кимнах.
— Определено не беше красавец.
Рийд отпи и отблъсна чашата.
— Боже, как го пия това нещо, сам не зная — рече той. — Ще го помня до последния си дъх.
Отново се извиних, добавяйки, че друг вид чай нямам.
— Онзи отвън, когото споменахте, се представи с името Брайтуел — продължих веднага, избягвайки темата за чая. — Струва ми се обаче, че вие знаете доста повече за него.
Спогледаха се с по-младия свещеник, когото Рийд нарече Пол Бартек. И двамата бяха цистерциански монаси от Европа, в момента на посещение в манастир в Спенсър — пак според техните думи. Рийд имаше подчертан шотландски акцент, но този на Бартек бе направо неопределим — чуваха се следи от френски, американски английски и още нещо, по-екзотично, ако мога така да се изразя.