Затворих вратата, завъртях номера на Рейчъл на мобилния телефон. Включи ми се направо гласовата поща. Поколебах се дали да не се обадя на домашния телефон на родителите й, но размислих и се отказах. Не ми се говореше с Джоун, с Франк още по-малко. Изведох Уолтър на разходка покрай мочурите, но стигнахме ли до групата дървета на края на голямата гора, той се опъна и повече напред не пожела и стъпка да направи. Това ме озадачи, а в същото време песът се възбуди още по-силно. Тогава реших, че може би е по-добре да се върнем у дома.
Луната бе вече на небосклона, отразяваше се в повърхността на малкото езерце. Заприлича ми на лицето на увиснал над дъното му удавник.
В същото време Рийд и Бартек били вече недалеч от I 95. Мълчали чак докато автомобилът стъпил на междущатската магистрала и поел на изток.
— Защо не му каза? — попитал тогава Бартек.
— Достатъчно му казах. Даже повече, отколкото беше нужно.
— Ти го излъга. Каза му, че не знаеш какво означава „намерен“.
— Тези хора са психирани, заблудени.
— Брайтуел не е както останалите. Различен е. Може ли да бъде друго, след като постоянно се появява непроменен във времето?
— Нека си вярва, каквото си иска, включително и за Брайтуел. Няма смисъл да го натоварваме повече и да го тревожим. Не видя ли сам, че едва понася собственото си бреме? Защо и ние да добавяме към него?
Бартек се загледал през прозореца. На детелината правели разширение, големи маси пръст били струпани встрани за допълнителни насипи. Дървета лежали повалени в очакване да ги нарежат и отнесат. На фона на чернеещото небе изпъкнали кулите и стрелите на крановете, подобни на вкаменени в битка огромни древни чудовища.
Не, мислел ли Бартек. Не става дума само за заблуда или психиране. И онези не търсят само статуята.
Решил да настоява. Заговорил тихо, внимателно. Познавал Рийд — лесно избухвал, а пък не му се искало да прекарат остатъка от пътуването в мълчание — нацупени и сърдити.
— Нужно е да му се каже, независимо от проблемите, които той си има — казал по-младият свещеник. — Онези ще се върнат, защото смятат, че в негово лице са намерили търсеното. И този път може и да го…
Вече приближавали отклонението за Кенънбънк. Бартек забелязал светлините на големия автопаркинг със заведенията за аламинути. А Рийд карал в скоростното платно, отдясно се движел голям камион.
— Досадник си ти — въздъхнал Рийд. — Знаех си, че не бива да те взимам със себе си.
Въздъхнал отново, но натиснал газта здраво, засякъл камиона не много колегиално, но успял да хване отбивната. Секунди по-късно вече се движели по обратния път.
Чух ги и аз, а Уолтър се разлая ентусиазирано. Вече се бе научил да реагира на предупредителните сигнали на сензора за движение на портата. Надникнах и видях колата им да спира на същото място. След като Рейчъл си тръгна, бях отворил оръжейния сейф и извадил оттам нужното. Един пистолет стоеше на масичката в коридора, втори държах в кухнята. Третия и най-големия — смит десетка — се опитвах да държа винаги подръка. Едрият свещеник излезе от колата и тръгна към мен, вторият също излезе, но остана до нея.
— Пътя ли загубихте? — запитах и отворих вратата.
— Пътя го загубихме още преди много години — изпъшка свещеникът. — Има ли някъде наблизо свястно място, че да похапнем? Направо загивам от глад.
Заведох ги в заведение на име „Голямата загубена мечка“ — тъкмо отиваше на подхвърлените при завръщането им приказки. Иначе аз „Мечката“ си я харесвам отдавна. Първо, там не са претенциозни, второ, готвят вкусно и евтино, аз пък нямах никакво намерение да се прецаквам със скъпи манджи за двама тарикати монаси. Поръчахме печени пилешки крилца, бургери, пържени картофки. Рийд бе впечатлен от избора на бира и си поръча някаква вносна английска, дето изглеждаше като че са я бутилирали още по Шекспирово време.
— Изглежда, бързо са ви захапали угризения за спестената истина, а? — попитах с усмивка. — Къде точно стана?
Рийд метна отровен поглед на колегата Бартек.
— Гласът на шибаната ми съвест се обади някъде след първия „Бургер Кинг“ — отвърна по-старият язвително.
— Е, не беше както по пътя за Дамаск — включи се и Бартек. — Обаче и вие не сте апостол Павел[34], нали? Прилика има някаква само в гневливия ви темперамент.
34
Преди това върл противник на християните на име Савел; веднъж когато пътувал за Дамаск, му се явил Исус и му казал „Савле, Савле, защо ме преследваш?“, тогава той повярвал в Христа. — Бел. прев.