— Чай е добре.
Мърнос вдигна слушалката на старинен черен телефон и набра къс номер, явно вътрешен. Буквално за секунди в помещението се появи лакей с голям поднос. От него на красива масичка свали голям порцеланов чайник и две чашки в тон с него, още и захарница, мляко, купичка с лимонови резенчета. Поднесе и чиния със сладкиши. На мен лично ми се сториха изсъхнали, вероятно твърди за ядене, но може би се лъжех. Целият комплект бе от фин китайски порцелан, чашките — с позлатени лентички. Стъклър наля малко в едната, залюля я леко — проверяваше дали ще го задоволи цветът на чая. Остана доволен, сипа и в двете, сетне попита как го пия.
— Черен, без мляко — отвърнах.
Домакинът примига, сякаш го бях ударил, но иначе напълно мъжки прикри неодобрението си.
Седяхме, отпивахме чай. Приятна обстановка, мили хора. Липсваше само един възтъпичък шишо на име Алджи с бели тенис патъци и ракета и ето ти сцена от английската комедийна класика. Само че Стъклър бе много по-интересен човек, отколкото изглеждаше на пръв поглед, и според мен трудно би се вписал в типичния британски дух и колорит.
Преди да дойда, отново бях се обаждал на Рос. Този път ми беше отговорил значително по-бързо и без да ме наругае, дори охотно ми бе дал данни за дребния ухилен мъж, който сега седеше пред мен. Рос бе пуснал в действие връзките си в МРГ — създадената през 1998 г. Междуведомствена работна група, която наред с други неща проверява архиви и дела, свързани с нацистките и японските военни престъпления, за да анализира сътрудничеството на американски фирми и организации с лица със съмнително минало и принадлежност към бивши антихуманни режими. Оттам му бяха дали справка, според която съпругата на Щюклер на име Мария заедно с единствения си син Йоахим пристигнали в САЩ скоро след края на войната. Имигрантските власти още тогава се опитвали да депортират повечето от този тип преселници, обаче новото ЦРУ и особено Едгар Хувъровото ФБР настоявали за тяхното оставане на американска територия, за да могат да ги използват като сътрудници и информатори относно комунистите и техните симпатизанти в съответните комуни и обкръжения. В онези години правителството на САЩ не подбирало особено кого приема, кому дава убежище и прочие. Факт е, че петима близки сътрудници на Адолф Айхман от екипа му за т. нар. Окончателно решение са работили за ЦРУ, а то самото се опитвало да вербува още поне две дузини високопоставени нацистки военнопрестъпници и техни съветници.
Мария Щюклер направила подобна по характер сделка с американските власти: обещала им документация във връзка с германски комунисти, съставяна от съпруга й по време на службата му при Химлер. Умна жена била, предавала достатъчно данни по въпроса и американците били доволни. Така малко по малко — с оказваните услуги и сътрудничество с американските власти — успяла да се домогне до американско гражданство за себе си и сина. Молбата й за гражданство е одобрена и подписана лично от Хувър. И това станало след като тя предала и последните документи, които имала, за ляво настроени евреи, избягали от Германия още преди началото на войната и намерили убежище и доходоносна работа в САЩ. Според МРГ именно част от нейната информация се оказала ключова в ранните дни на кампанията на Маккарти срещу комунизма в САЩ и безбройните изслушвания на най-различни свидетели пред специализираната комисия за антиамериканска дейност. Хувър я смятал за много ценен източник и в неговите очи тя била „немска героиня“. Този й фаворизиран от специалните служби статут й дал възможност да отвори доходен бизнес с антики, наследен и от сина й. Двамата внасяли ценни предмети от Европа почти без намеса или санкции от страна на американските митнически служби. Оказа се, че тази жена, макар и на преклонна възраст, е все още жива и се намира в старчески приют на Роуд Айланд. При това на 85 години била напълно с всичкия си.
И ето ме мен сега тук, пия чай със сина й в голяма зала в още по-голяма къща, обзаведена и заплатена с мародерски задигната военна плячка, подсигурена допълнително и от последователните предателства на една амбициозна жена.
Ако, разбира се, Рийд бе прав относно втората колекция на сина на Щюклер и ролята на бащата във войната. Дали тези истини някога са безпокоели сина Стъклър? Съмнявах се, но пък Рос ми бе съобщил още, че Стъклър бил извънредно щедър в благотворителната област. Давал много пари за най-различни каузи, включително и за няколко еврейски институции, макар че някои от тях отказали помощта, след като разбрали произхода на дарителя. Може би тези жестове се дължат на неподправени угризения на съвестта? В същото време биха могли да бъдат и добре премерена реклама, сполучливо организиран от пиарска[35] гледна точка имидж, а в същото време и извънредно удачен инструмент за отвличане на вниманието от бизнеса и колекциите.