— Някои познавам по име, други — по репутацията им. Хората от занаята си споделят клюки, нали знаеш как става?
— Можеш ли да се добереш до две покани за търга?
— Вероятно ще мога. Това значи да се позова на разни услуги, които съм правил на този-онзи. Но ти току-що ми каза, че Стърн би предпочела ти да не се появяваш на търга й.
— Надявам се, че ще бъде достатъчно заета с други неща, че да не стои на вратата, когато влизаме с теб. Залагам още на презумпцията, че появим ли се точно когато започва самият търг, тя ще предпочете да ни остави, отколкото да ни изхвърля и да рискува да наруши добрия тон и реда на собствената си продажба. Във всеки случай в моя занаят непрекъснато ми се случва да върша разни неща, дето на други хора обичайно не се харесват. Ама какво да се прави? Иначе трябва да стоя без работа.
Фил ме изгледа, допи си виното.
— Знам си аз, че безплатното ядене винаги ми излиза през носа — рече той.
— Хайде, хайде — успокоих го аз. — Сигурен съм, че ти е интересно. И ще ти хареса. А пък ако някой вземе да те убие случайно, ще си сигурен, че в „Прес Хералд“ ще ти излезе некролог. Така ще те обезсмъртят.
— Убийствено чувство за хумор, но не си убедителен — засмя се Фил. — Винаги съм се надявал безсмъртието да дойде по сигурния начин — като не умирам.
— А, нищо чудно да си първият по тази технология — изгаврих се аз отново.
— Я ми кажи твоите шансове какви са?
— Не са големи — отвърнах му. — И все повече се свиват.
Брайтуел изпитва глад, неговия си глад. Много време е потискал желанията в себе си, но напоследък започват да го надвиват. Помни смъртта на жената — Алис Темпъл — в онзи стар склад, помни шляпането на босите си крака, докато върви към нея. Темпъл[36] — това име носи точна и сладка символика — предвид поругаването на плътта й. Понякога сам се диви на способността да напуска тялото и да стои извън самия себе си, наблюдавайки какво става, сякаш тленната му форма има една работа, а направляващият я дух е зает с други, по-важни неща.
Отваря уста, вдъхва, дълбоко поема наситения с влага и бензин въздух. Юмруците му се свиват и разпускат, кокалчетата изпъкват, кожата побелява. Потреперва от желание, спомня си стръвта, с която я разкъсва. Точно там, в този миг настъпва онова особено Разделение — между Аза и Не-Аза, първият раздиран от желание да разпаря, къса и дере, другият — изчакващ мига, финалния миг. Това е неговият дар, причина за самото му битие: дори и със затворени очи, заключени сетива, потънал в гробовен мрак, той пак усеща настъпването на сетното издихание…
Сега вътрешните спазми се учестяват. Устата му съхне. Темпъл, Алис Темпъл. Обича това име, жадува за вкуса й, неговата уста върху нейната, кръв, слюнка, пот, смесени върху плътта й, съзнанието й бавно я напуска, силата й гасне. В този миг Брайтуел е отново с нея, окървавените му пръсти стискат главата й, устните му са впити в нейните, а тя е цялата алена. Алена отвън, алена отвътре. Умира бавно, всеки би го разпознал — от лаика до лекаря. Животът изтича от нея, тя сякаш се смалява и вехне. Чезне и се свива, гола, на онзи разнебитен стол.
Но животът не е единственият елемент, който я напуска в този миг, а Брайтуел изчаква именно това — другото. Усеща го като свеж полъх в устата си — понесена в ален тунел благоуханна струя, отстъпваща пред суровата зима мека есен, залез-слънце и нощ, присъствие и отсъствие, светлина и антиподът й. А то е вече в него, заключено, затворено там, заклещено помежду световете в отколешния, мрачен зандан, какъвто е всъщност Брайтуел.
Брайтуел. Самотният Ангел. Хранител на спомени. Тъмничар. Брайтуел — търсач и откривател.
Дъхът му се ускорява. Усеща ги в себе си, измъчени, дирещи. Какво ли? Може би изход…
Брайтуел — повелителят на чуждата воля. Пречупва я, за да я подчини на своята. Натрапва на души забравени и изгубени, че истината за тяхната природа се крие в думите му. Неговите думи.
Има нужда от нова порция… Вече я предвкусва. Дълбоко в него ужасяващият вой набира сила и височина, достига кресчендо, безкраен хор от гласове, които ридаят, търсят свободата.
Изобщо не съжалява за последвалото след смъртта й. Вярно, то им носи нежелано внимание. В крайна сметка тя не е сама на този свят. Има хора, които я обичат, които няма да оставят смъртта й да мине незабелязана. Обаче кръстосването на житейския й път с Брайтуел съвсем не е случайно. Не е. Той смята себе си за много стар, престар, а с такава възраст върви и безгранично търпение. Запазил си е вярата, винаги е намирал упование в мисълта, че всеки следващ живот го приближава все повече и повече до предателя, същия, предал него самия, предал и всички тях заради възможността да се сдобие с изкупление, което съдбовно му е съдено никога да не получи. През цялото време Брайтуел се е крил добре, потискайки истината за своето присъствие на земята, прикривайки я зад фалшиви претенции за нормалност дори когато и трите свята — земният, горният и огромният кух свят под нас — са му демонстрирали по неоспорим начин, че в неговото съществувание за нормалното място няма.