Ейнджъл и аз стояхме отзад, безсъмнен експерт в това отношение бе Луис. Той оглеждаше нещата поред, пробваше, зареждаше пълнители, дърпаше затворите, вкарваше, изкарваше патрони от цевта. По едно време избра трио пистолети „Хеклер & Кох“ .45 със заглушители „Найт“ и нарочна маркировка на цевите — вдълбани надписи USSOCOM. Това, ако не знаете, означава, че са били произведени за Командване специални операции — САЩ. Цевта и затвора бяха удължени, тоест бяха мъничко по-дълги от обикновения хеклер и кох .45, на дулото имаха резба за заглушителите, а пред спусъчната скоба бе монтиран модул за лазерен мерник. Спря се също и на бойни ножове „Гърбър Пейтриът“ и деветмилиметров автомат „Щайер“ с трийсет патронен пълнител, малко по-дълъг от пистолетния вариант.
— Искам още общо двеста патрона за хеклерите, за щайера вземам три пълнителя, а ножовете ги даваш гратис — рече Луис, когато привърши селекцията.
Мост се ухили и започнаха да се пазарят. Накрая чехът се съгласи с цената, доволен от продажбата, но и поизнервен от деловите умения на Луис. Взехме оръжието и си тръгнахме, а Мост ни даде гратис и кобури, само че така износени, сякаш датираха от шоуто на Бъфало Бил или зората на Дивия запад. Мерцедесът все още стоеше навън, обаче на волана този път беше друг човек.
— Т’ва е братовчеда — обясни Мост и се опита да ме потупа по ръката.
— Няма ли да поостанете, купон да направим, а? — запита той на внезапно подобрен английски.
Думите купон и Купидонови желания не ми подхождаха в момента, ама хич.
— Имам си приятелка — рекох му аз.
— Е, колко му е? Ще си хванеш още една — предложи Мост с широка усмивка.
— Тц, не става — рекох му аз. — И с тази — сегашната — не се оправям достатъчно добре.
Мост не предложи момичета на Ейнджъл и Луис, подушваше ги отдалеч хитрецът. Изтъкнах им тази подробност по пътя обратно към хотела.
— Може би пък ти си единственият от нас тримата, дето изглежда нередовен — подхвърли ми Ейнджъл.
— Ами да, това трябва да е причината — отвърнах кисело. — Вие двамката нали сте си редовни, живеете чисто и точно.
— Вече трябваше да сме там — обади се Луис.
Не ни слушаше глупостите, говореше за Седлиц.
— Имаме време — отвърнах. — Те няма да направят прибързана погрешна стъпка, толкова време вече очакват този миг. А и леваци определено не са. Ще вземат нужните мерки, внимателно ще огледат района, преди да действат. Ще се нуждаят от екипировка, транспорт, хора и според мен няма да посегнат на статуята, преди да се е стъмнило. Което значи, че ние ще им направим засада и ще ги чакаме да дойдат.
Потеглихме за Седлиц на следващия ден. Хванахме магистралата към полската граница вместо прекия път през села и градчета, защото тя даваше възможност за много по-голяма скорост. Отстрани се нижеха безбрежни нивя с царевица и захарно цвекло, имаше хора и техника, обработваха земята след привършилото събиране на реколтата. Сетне навлязохме в горист участък с гъсталаци, тук-таме се виждаха китни ловджийски хижи. Според пътеводителя, който бях разглеждал в самолета, тук някъде трябваше да има вълци, по-нататък на юг и мечки, дето се срещат най-вече в старите и гъсти бохемски гори. В непосредствена близост обаче очевидно имаше дребен дивеч — малки бозайници и различни птици. В далечината забелязвах села, къщите бяха с червени покриви, а камбанариите на църквите се извисяваха високо над тях.
От магистралата излязохме преди промишления център Колин, в съседство има и голямо жп кръстовище — на изток линиите водят към Москва, на юг — към Австрия. Минахме покрай доста порутени сгради, разрухата тук поне бе очевидна, но видимо вървеше и ново строителство, личеше, че местните хора са инициативни — стремят се да подобряват и разширяват дейността си. На множество места зърнах новоотворени ханчета, по прозорците висяха реклами за бира, на черни дъски край гостоприемно отворени врати с тебешир бяха изписани менютата.
В днешно време Седлиц е почти предградие на по-големия град Кутна Хора. В далечината пред нас бавно растеше висок хълм — според картата това бе Канк, първата голяма мина, открита край града след разкриването на сребърна руда в църковните имоти. В пътеводителя бях зърнал и рисунки на тогавашните мини. Напомняха ми описания на Ада от Бош[43], със слизащите под земята хора в бели туники, бели, за да се виждат на мижавата светлина на миньорските лампи, с кожени гърбове и парчета на задните части, за да се пързалят по наклонените шахти, придвижвайки се по този начин по-бързо, без да се нараняват. Носели със себе си хляб за шест дни, защото пътят обратно към повърхността отнемал най-малко пет часа. Затова миньорите седели долу почти цялата седмица. Излизали на седмия ден — в неделя — да идат на черква, за да се помолят, да се видят със семействата си, да се запасят с провизии, вода и отново да поемат пътя надолу в земните недра. Повечето от тези хора постоянно носели със себе си икона на света Барбара — покровителка на миньорите. Защото не било рядкост да намерят смъртта си долу, в галериите, без свещеник, без последно причастие, а телата им оставали понякога завинаги заровени под огромни маси срутена земя. Затова и вярвали, че светицата закрилница ще им помогне да намерят пътя си към небето.